Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Но дали те знаят това? — попита Гарик и отново пристъпи към нея, усмихнат. Несъмнено наркотикът бе отговорен за дързостта му, реши тя. Нямаше какво друго.

Без да се опасява от кинжалите й, той бавно проследи очертанията на белега, разсичащ красивото й лице — от челото до брадичката. Дясното око бе изгубило удивителната си виолетова омая, за да се превърне в обгърната от клепачи червенина.

— Те не биха те последвали. Ти си осакатена красавица. Опасна си, което те почитат, но не биха проявили склонност да се покорят. Подчиняват ти се, защото моята власт се разпростира над теб. Също както беше с Джеймс. Аз се нуждая от теб, а ти се нуждаеш от мен в още по-голяма степен. Никога не забравяй това.

Велиана прехапа език и тласна обратно хилядите изникващи фантазийни вариации, базиращи се на убиването му. Тъй като кинжалите й разсякоха гърлото му само във въображението й, Гарик се върна на възглавницата си, взе лулата и се зае да я тъпче наново.

— Не ме е грижа колко е силен онзи изрод с маската — рече той. — Най-късно утре вечер го искам мъртъв. Методът оставям на теб. Повече от видно е, че той работи за някого и ще ни донесе неприятности. Прережи му гърлото, преди да е изпълнил онова, за което е дошъл. Мъртвешката маска. Ама че глупаво име.

— Щом казваш. — Велиана кимна. — Сега ще се оттегля в стаята си. Вярвам, че ще отдадеш подобаващо внимание на проблема с Ястребите?

Гарик съпроводи с усмивка оттеглянето й.

— Мила Велиана, между всички ни има хиляди обещания и лъжи. Ти не знаеш дори половината от тях. Довери ми се, всичко ще бъде наред.

Тя не го удостои с отговор.

Хаерн спеше край магазина на един пекар, с когото се бе сприятелил. Освен придобиването на къшеи хляб, тази близост му позволяваше да вдъхва уханни миризми, докато спи. Той се бе омотал в одеяла, без да си прави труда да скрива лицето си. Русата му коса бе прилепнала към главата. Голяма част от кожата му бе покрита с мръсотия.

Още от малък Хаерн бе полагал големи грижи за чистотата. Именно този аспект от самоналоженото му изгнание го измъчваше най-силно. Той знаеше, че има начини да се измие и да се сдобие с по-чисти дрехи, но това щеше да развали прикритието му. Кой бездомен бедняк ухаеше на чисто и имаше спретнати одежди? Някой богаташ от северните квартали на Велдарен може би нямаше да се замисли, но онези, раснали сред бедните части на града, долавяха подобни несъответствия със същата сигурност, с която Хаерн надушваше миризмата на пресен хляб.

Пред себе си той бе поставил малка купичка. Не очакваше и не разчиташе на милостиня, но сърцето му се стопляше всеки път, когато все пак получеше. Купичката също бе част от маскировката. Всяка от престъпническите гилдии във Велдарен го искаше мъртъв. Хаерн не можеше да си позволи да привлича излишно внимание, като пропусне подобен детайл от ролята си.

Малко преди смрачаване той се размърда. Пекарят вече си бе отишъл, затова младежът се справи с познатата ключалка и се промъкна вътре. Взе два резена хляб, изсипа съдържанието на купичката, за да плати, и излезе. Дъвчейки, той пое на юг по главната улица. След около половин миля сви встрани, за да навлезе в територията на Змийската гилдия. Там се въплъти в познатата си роля на пияница на име Берг. Започна да накуцва, леко отпусна челюст и измърмори няколко думи, за да изпробва фъфленето си. Берг се залавяше с всякаква работа, стига тя да предоставеше няколко монети за пропиване. Това му позволяваше да знае неща, които не би трябвало да знае.

Например той знаеше, че Стражителя е задигнал три чувала златни монети от Змиите.

Неговият човек бе едноок мордански главорез на име Менск. Берг го откри подпрян на входа на една странноприемница, дърпащ от дълга лула.

— Какво искаш, Берг? — попита едноокият. Той не скри потръпването си заради вонята на приближилия се.

— Подочух нещо — изтърси Хаерн. — Нещо, което струва поне един сребърник.

Менск присви око.

— Нищо, което ти би могъл да чуеш, не струва толкова скъпо. Пет медни монети, ако реша, че е полезно, иначе ти давам една. А ако е нещо, което вече зная, няма да получиш нищо.

— Шест медни — настоя Хаерн. Знаеше, че няма да ги получи, но пък образът на Берг несъмнено трябваше да направи подобен опит.

— Пет — навъси се едноокият. — И ако продължаваш да увърташ, ще станат още по-малко.

— Снощи пиех край източната стена и видях нещо странно. Неколцина от твоите Змии вкарваха някакъв сандък… май беше ценно.