Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Ако хората, които Велиана бе изпратила предварително, му позволяха.

Уличките, през които напредваха крадците, бяха стеснени от разположените сергии. В тази част на града се намираха множество работилници за обработка на метал и кожи. Многобройните пещи бяха покрили улицата с тънък, но неизменен слой пепел.

Почти бяха стигнали. На един кръстопът с главната улица Велиана спря, за да се огледа за патрули. Такива нямаше. Небето бе безоблачно, по-ясно видимо заради студа, който рендосваше кожата й.

Велиана мразеше зимата. Този сезон я караше да бърза, караше я да отделя четири секунди за оглеждане, което би трябвало да продължи пет. Бе уверена, че денят на погребението й също ще се окаже зимен. Ако изобщо си направеха труда да я погребат.

— Пристигнахме — каза тя. Няколко бързи напътствия изпратиха двама от Пепелявите да заобиколят. Оставащите шестима последваха Велиана през главния вход. Тя изпрати един от тях, Приор, да влезе пръв — в случай че това се окаже капан. Задавеното му възклицание я накара да помисли, че действително се е оказало така. Жената веднага изтегли кинжалите си. Но вместо това крадецът я повика.

Велиана влезе на свой ред и се огледа.

Само един мъж ги чакаше. Той бе приседнал върху голям сандък, изглежда уговорената билка.

Непознатият се бе привел силно напред. Червената му роба бе покрита с пепел и кръв. Кожата му бе тъмна, макар и не колкото косата. Рамото му кървеше слабо. В едната си ръка държеше кинжал, а в другата стискаше парче сив плат. В нозете му бе захвърлен окървавен арбалетен болт.

В очите му, насочили се към тях, Велиана видя съчетание на ярост и безнадеждност, която я ужаси. Той бе красив, но не я привличаше. Не и след този поглед.

Около него лежаха овъглени тела.

— Какво става тук? — попита тя, удивена от гледката.

— Бяхте предадени — отвърна непознатият. — Един от вашата гилдия помогна за избиването на другарите си, за да могат останалите да подготвят засада.

— Кой? — каза Велиана.

Мъжът бавно поклати глава.

— Първо ще говоря аз. Ти ще зададеш въпросите си после. Искам да ме слушаш с наострени уши и отворен ум. Не зная кой е подготвил предателството, но той лежи сред мъртъвците в краката ми. Всички те са пепел, подходящ край за гилдията ви.

— Сега си помисли над видяното. Справих се с това, което седмина от вашите другари не успяха. Те умряха, предадени. Аз дойдох и убих предателите. Аз съм сам, жено. Запитай се каква полза бих могъл да донеса. Не мислиш ли, че струвам повече от седмина?

— Той лъже — каза Приор. — Сам е избил и нашите, и Ястребите!

Мъжът поклати глава, а раменете му се отпуснаха още повече.

Велиана изкрещя на Приор да спре, но викът й отекна със закъснение. Пепелявият хвърли кинжал към непознатия. Последният избегна полетялото оръжие, като леко наклони глава встрани. В същия момент той хвърли собствения си кинжал. Острието прониза дроба на Приор. Останалите Пепеляви се приготвиха да се нахвърлят върху мъжа, но предводителката им ги спря.

— Кой си ти? — попита тя. — Как се казваш?

За момент лицето му се промени. В очите изникна невероятна тъга.

Непознатият повдигна другата си ръка и позволи на сивото парче плат да се разгърне от пестника му.

— Истинското ми име е изгубено. То ми бе отнето от сила, на която не бих могъл да се опълча. Остана ми единствено названието, дадено ми от нея. Аз съм Смъртта, а това е моята маска.

С тези думи той се усмихна. Велиана реши, че все пак би могла да го намери за привлекателен.

— Ще започнеш от най-ниското ниво — каза му тя. — Няма да получаваш никакво специално отношение, никакви привилегии. Това приемливо ли е?

Мъжът кимна. В отговор на отсечено нареждане от страна на Велиана крадците се заеха да местят сандъка.

Смъртта отстъпи встрани и се зае да наблюдава апатично. От своя страна Велиана наблюдаваше него и дъвчеше устната си, докато обмисляше какво щеше да каже на Гарик, новия първомайстор на гилдията. Той определено нямаше да остане във възторг от новината за седмината изгубени, но пък поне бяха получили стоката. А що се отнася до Смъртта и маската му…

Тя пристъпи по-близо до него. Искаше да го разбере, да проумее мотивите му. Нищо чудно той да представляваше капан или бедствие. Ако това действително се окажеше така, цялата вина щеше да падне върху нея.

— Не ме предавай — прошепна му тя, докато останалите извличаха сандъка. — Не ме интересува за колко силен се мислиш. Изправяла съм се и срещу по-силни. Оцелявала съм и срещу по-добри. Ти се замеси доброволно, но ще си тръгнеш единствено като мъртвец. Разбра ли ме?