Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Непознатият привърза маската пред лицето си и намигна през дупките.

— Ще си тръгна единствено като ваш първомайстор.

Заради маската Велиана не можа да различи белезите на усмивка. В крайна сметка реши, че това е без значение.

— Ела с мен — каза тя. — Не се съмнявам, че ще породиш смут, затова смятам, че е най-добре да се срещнеш с Гарик веднага… Стига той да прояви достатъчно доверие към теб, за да те приеме.

Той се раздвижи по-бързо от възможното. Лявата му ръка се обви около кръста й. Десницата му сграбчи китката и я придърпа. Велиана дори не успя да изтегли кинжала си. Можа единствено да впери очи в неговите.

— Но ти прояви достатъчно смелост, за да се приближиш — каза той. Гласът му почти не се отличаваше от шепот. — И не трепваш дори и в ръцете ми. Ще запомня това. Как е твоето име, жено?

— Велиана.

Той я пусна. Тя го зашлеви, а странникът намести маската си.

— Заслужено. Води, Велиана. Искам да се срещна с първомайстора ви.

Тя изчака да се убеди, че билката е отнесена в приготвеното убежище, преди да поведе непознатия към Гарик. Многократно им се бе налагало да променят главната си квартира — обстоятелство, наложено от неспирната война с останалите гилдии. В последно време Пепелявите се бяха помирили с повечето от тях. Но гилдията на Ястребите все още не се отказваше в проявите си на враждебност. Ако не беше появата на този странник, обявил се за самата Смърт… Велиана осъзнаваше, че бе имало голяма вероятност по това време самата тя също да лежи мъртва.

Стига той да не представляваше част от капана.

Настоящото си укритие Пепелявите дължаха на една малка търговска гилдия, достатъчно зажадняла за пари, за да приема подкупите на Гарик. Това убежище не бе от най-скритите, но пък оставаше топло през зимните месеци, а и мебелировката бе сносна.

Велиана влезе през странична врата. След няколко стъпала тя спря пред вратата на мазето, обградена от две лампи. Пазачи нямаше, което накара Велиана да се намръщи. Несъмнено те бяха останали вътре. Гарик обичаше да разполага с телохранители по всяко време, дори и когато това не бе по-безопасно. Те трябваше да стоят отвън, за да могат да реагират веднага при нужда.

Но вратата бе заключена тъй или иначе. Велиана подбели очи и почука двукратно, сетне още веднъж. Разнесе се стържене на метал. В тесния отвор изникнаха чифт очи.

— Паролата — рече пазачът.

— Велиана. Отваряй проклетата врата.

Парола имаше, разбира се. И още две специални, целящи съобщаването на скрити заплахи. Но пък жената не беше в настроение. И знаеше, че крадецът от другата страна е прекалено страхлив, за да й откаже. Прозорчето отново се затвори, резетата започнаха да дрънчат. Събеседникът й, останал зад нея, се засмя.

— Професионализмът ви е удивителен — каза той. — Нямах големи очаквания, когато дойдох, но и малкото изглежда ще останат неизпълнени.

— Мълчи — нареди Велиана. — И остани тук. Първо трябва да съобщя на Гарик за теб.

Тя замълча и го погледна. Маската все така скриваше лицето му, но по някакъв неразбираем начин жената бе сигурна, че той се подсмихва насреща й.

— Впрочем как да те представя?

— Казах ти, нямам име.

— Това не е особено подходящо за представяне. Смърт ли да те наричам? Малко е пресилено, но съм чувала и по-лоши прякори.

— Това название е прекалено тежка мантия за моите рамене. Но хвърленото над мен проклятие не ми позволява да нося име. Имам само маската си. Може би именно така трябва да ме наричаш.

Вратата бе отворена и Велиана пристъпи вътре. От двете страни на прага изчакваха телохранители с извадени кинжали.

Многото фенери осветяваха помещението. В единия край се намираше голяма маса, отрупана с карти и документи. Под нея се съхраняваше сандъкът с гилдийния фонд. В другите ъгли бяха струпани одеяла, възглавници и нелегални източници на удоволствия. Сред скромния лукс седеше Гарик, оцъклен заради късата си лула. Неколцина други съгилдийници лежаха около него, замаяни дори в още по-голяма степен от дима и алкохола.

— Велиана! — Гарик се надигна. — Сделката протече ли според…

Той спря, защото гостът на Велиана също си проправи път вътре. Преди пазачите да са успели да реагират, мъжът вече стоеше край нея. Там той направи нисък поклон.

— Могъщи Гарик. Сенките треперят, когато спомена името ти — каза маскираният. Гневът на Велиана припламна. Но Гарик не забеляза очевидния сарказъм. Бе твърде зает да се тревожи от странните дрехи на изникналия и неочакваната му поява. Първомайсторът направи крачка назад и прокара ръка през кестенявата си коса. Жест, за който Велиана бе разбрала, че изразява нервност.