Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Сега вече Менск го слушаше много внимателно. Дори бе изтеглил кинжала си и го държеше готов зад гърба си. Очевидно тази доставка бе изключителна тайна.

— Може би. Само това ли си видял?

Хаерн поклати глава:

— Не. Ако беше само това, не бих си правил труда да те безпокоя. Защо да ти казвам нещо, което знаеш? Видях Стражителя. Той изби почти всички.

— Знаем, че е бил той — рече едноокият. Той леко се размърда. Десният му крак се отдръпна няколко пръста назад. Готвеше се за намушкване. Хаерн запази дишането си спокойно. Берг не би забелязал…

— Но знаете ли, че онзи, който ги уби, беше Ястреб?

Менск застина. По погледа му пролича, че е повярвал.

— Какво?

— А, не. — Хаерн отстъпи назад и зафъфли по-силно в престорено вълнение. — Седем медни, иначе отивам при друг.

— На ти шест. — Менск захвърли монетите на земята. — Говори!

Хаерн се хвърли към земята и трескаво започна да събира парите, като същевременно ломотеше.

— Видях го да се промъква по покривите. Исках да изкрещя, така беше, обаче той се оказа страшно бърз. В първия момент го видях и се почудих какво прави този глупак на покрива, а в следващия вече той сечеше наред. Небеса, никога не бях виждал толкова кръв!

— И си сигурен, че той е от Ястребите?

— Точно преди да нападне, видях медальона му. Вярно, че бях далече, но луната беше силна. Медальонът имаше перо и око. Нали това е новият им символ? Благодаря за парите, Менск!

Хаерн се изправи и отстъпи назад. Вече се намираше на безопасно разстояние от едноокия, сега онзи не би се впуснал да го преследва. Върху лицето на Менск изникна леко разочарование, което достави огромно удоволствие на русия младеж. Той бе разказвал подобни лъжи пред различните гилдии и преди. Историята на Берг далеч не можеше да бъде сметната за достоверна, но точно това бе идеята. Хиляда дребни лъжи и захвърлени погрешни дири се сливаха в нещо далеч по-ефективно от едничко категорично обвинение, лесно оборимо. Хаерн искаше гилдиите да се вкопчат една срещу друга, уверени, че тайнственият Стражител е един от тях.

Менск щеше да разпространи вестта. Този слух щеше да се присъедини към вече натрупаните.

— Махай ми се от очите — каза Менск. — За нещо толкова безполезно трябваше да ти платя три монети.

— Ако съм прав, знаеш, че ми се полагат сто сребърни — отбеляза Хаерн, отдалечаващ се с накуцване. — Но вие, Змиите, ми харесвате. Винаги сте се отнасяли добре с мен и сте ми помагали да се подслоня. Надявам се Стражителя да не е попречил на нещо важно. Не бих понесъл…

— Пръждосвай се, говедо смрадливо! — Едноокият показа кинжала си. — Каквото и да прави онзи негодник, доставките ще продължат. Сега изчезвай, преди да съм си взел парите обратно.

Хаерн побърза да се отдалечи. С достигането на търговската улица куцането му престана. Той пое на север, размишляващ над наученото. При всяко продаване на информация успяваше да понаучи нещо ново. Излизаше, че внасянето на златото не е било еднократно начинание. Напротив, тези доставки бяха важни и Змийската гилдия искаше те да продължат. През нощта младежът ги бе сметнал за обикновени обирджии, извадили късмет край мините на Гемкрофт, но сега…

Сега любопитството му бе разпалено.

Хаерн не всякога раздаваше откраднатото злато. Понякога запазваше малка част, винаги с уговорката, че го задържа не за себе си, а за да подпомага войната си срещу гилдиите. Мнозина ставаха далеч по-благосклонни след предлагането на пари, а не след отправянето на заплахи. Именно към един такъв човек се отправи Хаерн.

Той се озова в спокойна част на града, далеч в северните квартали и съответно далеч от убежищата на престъпническите гилдии. Повечето от тукашните домове бяха оградени. Хаерн се прехвърли в двора на един от тях.

Две кучета моментално се втурнаха насреща му, огромни хрътки с черна козина и впечатляващи челюсти. Хаерн спокойно коленичи и протегна ръце. Първият пес близна ръката му, а другият едва не го събори във възторга си.

Младежът се усмихна, докато галеше животните. Стопанинът на къщата, мъж на име Дашел, бе купил кучетата за своя защита. Когато Хаерн бе решил да го включи сред доверените си хора, бе започнал да посещава дома седмици наред, носейки вкусна храна на кучетата. Постепенно те бяха привикнали с миризмата му. Сега те не лаеха при появата му — а ако все пак го стореха, то беше от радост.

— Сега ще ви оставям — каза Хаерн, когато ги избута. — Имам работа.

Едното изскимтя, а другото излая еднократно. Младежът им намигна.