Дэвид Далглиш - Танц с остриета

На практика продължаващата война се свеждаше до гордост и пари. И двете страни бяха понесли прекалено много загуби, за да продължават единствено заради първото. Сега парите бяха придобили особено важно значение. Ако Змийската гилдия неочаквано бе открила нов източник на злато, членовете й можеха да издържат години сражения. И по-лошо, възможно бе да отбележат значима победа срещу Трифектата. Това би одързостило подземния свят. Хаерн трябваше да сложи край на проточващата се дрязга. По някакъв начин трябваше да унищожи гилдиите и да сложи край на войната.

Той се изсмя на глас. Да сложи край на войната. Изглеждаше, че нищо не би могло да постигне нещо подобно. Тя бе продължила десет години. По всичко личеше, че предстои ново десетилетие. Но той можеше да внесе известно неудобство. Той се бе постарал да отслаби гилдиите, да ги накаже за проливаната от тях кръв. Заради тях бяха погинали Рандит, собственият му брат; близкият му приятел Зенке; наставникът му Робърт Хаерн; Кайла, първата му любов. А после идваше и Делисия…

Баща му я бе прострелял, задето тя се бе осмелила да обикне сина му. Хаерновите кошмари често го връщаха в този момент: коленичил върху покрива, притиснал кървящото девойче към себе си. Тогава бе сметнал, че тя е мъртва, но впоследствие Кайла му бе казала, че момичето е живо. Не след дълго самата Кайла бе намерила смъртта си от ръцете на Трен.

За Зенке бе чул, че е умрял при пожара в дома на Кънингтън преди пет години.

— Може би се страхувам — призна той пред звездите и се уви по-плътно. — Може би наистина се страхувам.

Сред всичко това, сред смъртта и болката, които накъсваха дневния му сън, стоеше баща му. Това изглеждаше подходящо: Трен изграждаше отвратителна мрежа, в средата на която оставаше като паяк. Паяк, срещу когото Хаерн не бе сигурен, че някога ще има смелостта да се изправи.

Част от Хаерн се надяваше, че по пътя ще се натъкне на разбойници. Вълнението и битката определено бяха за предпочитане пред отвращението, което докарваха спомените му.

Макар да не посещаваше замъка Фелууд за пръв път, Марк Тулен отново изпитваше възхита от внушителната крепост, изградена от тъмни каменни блокове и брадясала с бръшлян. Сред провизиите в раницата му почиваше писмото от Алиса, в което тя го молеше да вземе сина й и да го доведе във Велдарен. Писмото бе заварило Марк в Ривъррън, недалеч от Фелууд. Той веднага бе отговорил, защото бе доловил неспокойството в писмото й. Каквато и да бе причината, той не искаше да се бави.

— Искам да се срещна с лорд Гандрем — извика той пред портата. — Аз съм лорд Марк Тулен и пристигам по молба на лейди Гемкрофт!

Войниците му отвориха и го отведоха при господаря на крепостта. Джон Гандрем се надигна от трона си, усмихнал сбръчкано лице. Той носеше зелено-златна роба и бе увенчал сивите си коси с тънка сребърна диадема.

— Добре дошъл. — Джон стисна ръката му. — Отдавна не си идвал да ни видиш. Ривъррън не е толкова далече, та да оправдае идване по веднъж на година.

— Бях тук през пролетта — каза Марк. — Не ми казвай, че си забравил?

— Не бих се изненадал, ако е точно така. — Гандрем седна отново и се засмя.

— Уви, сегашното ми идване не се брои за посещение — продължи Тулен. — Дошъл съм да взема момчето на Алиса. Трябва да го придружа обратно до Велдарен.

По лицето на Джон Гандрем пробяга сянка. Той отпи от бокала си, преди да отговори.

— Натаниел не е тук — каза възрастният човек, докато оставяше чашата обратно. — Преди няколко месеца лорд Артър Хардфилд го отведе в Тинхам. Предположих, че това е по молба на Алиса. Той определено остави това впечатление.

Стомахът на Марк се сви.

— Убеден съм, че Артър не е сторил на момчето нищо лошо — продължи Гандрем. — Той каза, че искал да му покаже работата. В крайна сметка на Натаниел му предстои да застане начело на рода Гемкрофт. Опитът с мините определено няма да му навреди.

Марк му благодари и се поклони.

— Няма ли да останеш?

— Извинявам се за бързането — оправда се през рамо младият благородник. — Но Алиса е нетърпелива да види сина си, а тръгването от Тинхам ще удължи пътуването ни. Не смея да прахосам и една нощ, в която бих могъл да пътувам.

— Така да бъде. Приятен път.

— И приятни нощи — рече Марк.

След като напусна замъка, той веднага се отправи на север. За щастие бе взел достатъчно припаси — храната, която бе предвидил за двама, щеше да му стигне до Тинхам. Там щеше да му се наложи да се запаси наново, поне за разстоянието до Фелууд.