Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Усмивката на Артър Хардфилд угасна.

— Така да бъде. Това ще ви забави, така че се постарай Алиса да научи, че причината за късното пристигане си ти. Ще кажа на хората, че ще пътуваш с тях. Натаниел, върви в замъка да си събереш нещата. Бързо, не карай лорд Тулен да те чака.

Натаниел се поклони на двамата мъже и се затича. Марк го проследи с поглед.

— Детето не е особено умно, но поне е послушно — каза Артър и се отдалечи.

Марк яздеше край колата, в която се возеше Натаниел. Младият благородник бе закупил припаси от странноприемницата, тъй като не искаше да подяжда от храната на керванджиите. Макар да се бе постарал да не им пречи, той бе успял да разгледа товара — сандъци с прясно изсечени златни монети, носещи символа на семейство Гемкрофт. Всяка кола пренасяше по един сандък.

— Защо само по един сандък на фургон? — обърна се той към водача на кервана, дебелак на име Дейв. — Изглежда ми разточително.

— Всяка кола си има свой кочияш, свои пазачи и свой товар — отвърна Дейв. — Така е по-безопасно. А и на връщане ще натоварим двете коли. Трябва да видиш колко инструменти отнасяме. За всеки фунт злато трошим по два фунта желязо.

На смрачаване те се разположиха да нощуват. Неколцина от войниците бяха спали през деня, така че сега започнаха да обхождат лагера и да стоят на пост. А Марк се отправи при Натаниел. Момчето се хранеше само, увито с гръб към огъня.

— Студено ли ти е? — попита го Марк, докато присядаше край него.

Детето поклати глава.

— Не бива да ми е студено. Артър казва, че това ме кара да изглеждам слаб.

Младежът се засмя.

— Дори най-великите предводители ходят с ботуши в снега. Позволено ти е да бъдеш човек, Натаниел.

Момчето придърпа одеялото си по-плътно. То много приличаше на майка си: имаше същите меки черти, чип нос и червена коса. Треперещите му устни се усмихнаха.

— Тогава ми е малко студено.

Лорд Тулен се засмя.

— В такъв случай вземи. — Той уви собственото си одеяло около него. — Това ще ти помогне. Занапред се допитвай и до мен за нещата, които Артър ти е казвал, става ли?

— Защо? — Натаниел внезапно бе придобил притеснен вид. — Той лъже ли?

— Не, не — побърза да го увери Марк. — Просто той има странен поглед над света. Например, той не мисли, че е възможно на човек да му стане студено. Много бих искал да го видя по бельо сред някоя снежна буря. Обзалагам се, че ще е посинял като огре, когато накрая влезе на топло. Или може би като орк? Не, той е прекалено щърбав за орк.

Той продължаваше да се шегува, по-скоро обръщащ внимание на тона си, отколкото за казаното. Нямаше значение. Натаниел постепенно започваше да се отпуска и това донесе огромно облекчение на Марк. Той се бе опасявал, че думите на Артър са успели да превърнат детето в безумна гъба, попиваща безкритично всичко чуто. Но Натаниел си оставаше петгодишно момче, което обожаваше да се смее и шегува. Младежът не се смяташе за особено очарователен събеседник, но все можеше да накара едно дете да се засмее.

Марк му остави одеялото си и си взе друго от колата. Двамата се настаниха да спят край огъня.

На следващото утро младежът се събуди вкочанен. Тънък слой сняг бе покрил света, включително и одеялото му.

— Крайно време беше — отбеляза Дейв, който бе зает да впряга добитъка. — Спиш като мъртвец, Марк.

— Само че те не се събуждат — отвърна младежът и изтърси одеялото си, оглеждащ се за огнище.

— Сега няма да палим огън — каза Дейв. — Пестим гориво, в случай че снегът натрупа. Помогни ни да се приготвим за тръгване, така бързо ще се сгрееш.

Натаниел вече се бе настанил в едната от колите, омотан в одеяла.

— Мразя зимата — каза той, когато видя Марк.

— Разбирам те. — Младият благородник го потупа по рамото. — Постарай се да издържиш. Много скоро ще пристигнем у дома.

В началото снежинките бяха почти незабележими, нежен гъдел, който навлажняваше кожата им. Но към средата на деня валежът се усили. В един момент Дейв нареди да спрат.

— Ако продължим, колите може да заседнат — каза Марк.

— По-добре да заседнем на пътя, отколкото да се преобърнем — отвърна Дейв.

С помощта на фургоните оформиха завет и започнаха да разкопават снега, за да освободят място за огън. Телата им предпазваха пламъците от прокрадналите се вихри.

— На сутринта ще поразчистим и ще продължим — каза Дейв. — Много пъти съм минавал по този път и имам усет за времето. Утре небето ще се е прояснило. Стига някое от колелата да не се строши, би трябвало да сме достигнали Фелууд до…