Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Не ми е студено — отвърна Марк и протегна ръка. — Марк Тулен. Тук съм, за да се срещна с началника ви.

Надзирателят изсумтя.

— Имаш късмет. Артър и момчето са вътре. Има вероятност да сме напипали нова жила. Той искаше да провери.

Младият благородник се постара да прикрие реакцията си, когато чу за момчето. Неуспехът му пролича по вдигнатата вежда на надзирателя. Поне работникът се ограничи с това. Марк мислено се наруга. Щом не можеше да се прикрива пред един миньор, какво оставаше за опитен човек като Артър?

— Би ли ме завел при него? — каза той, решил да приключи всичко колкото се може по-бързо. — Нося важно поръчение от Алиса Гемкрофт.

Надзирателят захвърли ленивата си небрежност. Лейди Гемкрофт бе по-важна от Артър Хардфилд. Дори споменаването на името й носеше по-голяма тежест от присъствието на последния. На нея принадлежаха мините, които осигуряваха оцеляването им в тази сурова земя. Без тези мини Тинхам не би съществувал.

— Ела — каза надзирателят.

Двамата се отправиха сред ръчни колички и вагонетки. Неколцина от миньорите погледнаха към тях, но повечето не им обръщаха внимание или се стараеха да изглеждат заети. Сред работниците Марк забеляза няколко жени, които разнасяха храна и вода или превръзки, за да бинтоват и зашият евентуални наранявания. Няколко входа отвеждаха надолу в планината. Надзирателят го поведе към най-големия, където се бе събрала тълпа.

Там двамата спряха и се заслушаха. Пред входа на мината бе застанал мъж. Младо момче стоеше край него. Червената му коса бе покрита с прах. Марк познаваше и двамата.

— Огледах — каза Артър, докато сваляше ръкавиците си. — Наистина става дума за нова жила, най-богатата от десетилетие насам. Ще преместим работниците от мини три и четири, за да помогнат с изпомпването на водата. Ще поръчам да ни изпратят и още биволи. Предстои ни тежка работа, но тази вечер ще празнуваме!

Миньорите заликуваха, дори водачът на Марк изръкопляска. Лорд Тулен остана със скръстени ръце, насочил поглед към Натаниел. Детето мълчаливо стоеше край Артър, загледано в земята. Подобно послушание от петгодишно дете изглеждаше леко тревожно. Дори когато ликуването започна, Натаниел се огледа само веднъж и след няколко секунди двукратно плесна с ръце.

Марк изчака тълпата да започне да се разпръсква обратно по задълженията си. Артър го различи сред оттеглящите се работници, кимна му и се отправи към него.

— Лорд Тулен. Не очаквах такава приятна изненада — каза той. Тонът на гласа му не съответстваше на думите.

Другият извади писмото на Алиса и му го подаде.

— Дошъл съм да взема Натаниел — обясни той. — Алиса изисква връщането му. Трябва да кажа, че се изненадах да го намеря тук, вместо при лорд Гандрем.

Усмивка прищипа бузите на Артър Хардфилд. Той имаше дълго, овално лице и сива коса, подрязана изключително късо. Марк никога не бе виждал по-отвратително ухилване.

— Често разговарях с Алиса за намерението си. Отдавна имах желание да доведа Натаниел тук, за да може той да се запознае с мините още от малък. При последното си посещение й споменах за намерението си да сторя това, когато времето позволи.

— В писмото й не се споменава нищо подобно.

— Предвид всички онези задължения, които са я обградили, не съм изненадан, че подобно небрежно подмятане е останало незапомнено.

Марк Тулен въобще не му вярваше, но се постара да си придаде противоположен вид.

— Във всеки случай тя отново го иска при себе си — настоя той. — Да вървим, Натаниел, време е да се върнеш при майка си.

— Не може да го вземеш — каза Артър. Когато очите на Тулен блеснаха, усмивката на Хардфилд стана още по-широка. — Не и сам. Възнамеряваш да поведеш един от бъдещите предводители на Трифектата по северния път? Той би представлявал идеална цел за откуп. Позволи ми да ти изпратя неколцина от хората си.

Марк отмести поглед и промърмори. Артър го изпитваше, изпробваше реакциите му, а той се бе издал. Докато се оглеждаше, Марк забеляза два фургона недалеч от мястото.

— Къде ще отпътуват тези коли?

— Тези ли? — Артър проследи погледа му и отговори прекалено бързо. — Не съм сигурен, но не мисля, че е в твоята посока. Ще отида да уредя ескорта ти.

— Велдарен — каза Натаниел, преди лорд Хардфилд да е успял да се отдалечи. — Всяка седмица те отнасят злато във Велдарен.

Марк намигна на момчето, без да се притеснява, че Артър видя.

— В такъв случай ще пътувам с тях. Не се съмнявам, че с подобен керван ще бъдем в безопасност.