Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Той замълча неочаквано, защото сред воя на вятъра бе доловил нещо странно.

— Чувам коне — каза водачът.

— Кой би тръгнал в подобно време? — попита един от пазачите.

Марк изтегли меча си и се изправи. Останалите сториха същото. Всяка кола се охраняваше само от четирима души. Осмината бързо се отправиха към пролуките между фургоните.

— Може би е пратеник, препуснал да ни догони — предположи Дейв. Точно преди арбалетен болт да потъне в ръката му.

Той просъска от болка, прекърши ствола и го захвърли.

— Прикрийте се!

От двете им страни препуснаха конници. Докато минаваха край пролуката между колите, мнозина от изникналите също стреляха. Марк се хвърли към един от фургоните, повличайки Натаниел със себе си. Конниците забавиха ход и се извъртяха. Разнесе се звукът на изтегляна от ножниците стомана.

— Не се показвай — обърна се Марк към Натаниел. Момчето се сви край сандъка. Очите му бяха разширени от ужас, обгърнати от сълзи, които студът отказваше да пусне.

— Страх ме е — промълви то. Цялото се тресеше.

— Мен също — отвърна младежът. Няколко стрели разкъсаха платнището, но не уцелиха.

Насочил меч към задната част на колата, той изчакваше. Дочу викове, а също и лудешкия рев на Дейв. От мястото си можеше да види съвсем малка част от битката.

Пазачите бяха успели да посекат двама от нападателите, но останалите конници продължиха щурма си и запратиха нов залп.

Долетелият вик на Дейв звучеше напълно нелогично, но в същото време Марк не се поколеба нито за миг в истинността на казаното.

— Лорд Хардфилд? Но защо?

Той умря малко след това — или поне заповедите му престанаха да се чуват. Останалите викове също започнаха да заглъхват. Звънтенето на метал долиташе все по-рядко.

Марк накара Натаниел да отстъпи още по-назад в колата и се постара да се прикрие. Може би щеше да успее да изненада един или двама от конниците, ако те не осъзнаеха присъствието му…

Един от вражеските арбалетчици премина с коня си зад колата. Марк Тулен скочи с все сила към него. Мечът му потъна в гърдите на конника, разрязвайки кожената броня. Умиращият стреля, но болтът отхвърча в безопасна посока. Марк отново се оттегли във фургона. Символът върху бронята на убития току-що принадлежеше на Артър.

Но защо? Защо Артър Хардфилд ще устройва засада на собствените си товарни коли?

Той погледна към Натаниел. Причината беше ясна.

— Марк? — долетя викът на Артър. — Ти ли си, Марк?

— Просто стоя на топло — извика младежът в отговор. — С какво хората ти бяха заслужили това?

— С нищо. Те умряха в служба на господаря си, което се очаква от всеки. Къде е детето? Не искам то да присъства на смъртта ти.

Марк стисна меча си по-силно. Зад него Натаниел изскимтя.

— Ще го защитаваш ли? — попита Тулен.

— Като собствен син.

Поне докато не се сдобиеш със собствен наследник , помисли си Марк Тулен. Или докато Алиса не стане твоя съпруга.

— Слушай внимателно — прошепна той към Натаниел. — Той лъже. Трябва да бягаш. Зная, че не искаш, но трябва да опиташ. Той е зъл. Винаги съм го знаел, но едва сега…

— Марк! — кресна Артър. — Излез и умри с чест!

— Върви натам. — Марк посочи към капрата.

Натаниел кимна. Макар видимо да се страхуваше, той запазваше самообладание. Тулен се почувства горд от него. Това дете бе достойно един ден да застане начело на рода Гемкрофт. Но бе по-вероятно да измръзне до смърт в следващите дванадесет часа. За момент Марк почти реши да изведе Натаниел навън и да разбере какво е намислил Артър. Но не можеше да се насили. Ако Хардфилд бе замислил да включи детето в плановете си, Марк трябваше да му попречи. Може би това бе дребнаво, но пък Тулен нямаше намерение да остави смъртта си неотмъстена.

С все още оголен меч той излезе навън.

Докато крачеше, Хаерн непрекъснато придържаше плаща край себе си. Чувстваше се глупаво, задето не се бе подготвил по-внимателно за подобно време. Студът бе отнел чувствителността на краката му. Младият мъж би дал всичко за едно по-дебелашко палто. Бе тръгнал на път облечен като крадец, вместо да се навлече като мечка, както бе подходящо.

Заради натрупалия сняг той не можеше да запали огън. Движението му позволяваше да запазва известна топлина, така че той не спираше. Вече бяха изминали два дни от последните къщи, които бе съзирал. А преди това бе нощувал в замъка Фелууд, където бе подновил запасите си от храна и глупаво се бе въздържал да открадне по-топли одежди. По това време Хаерн бе допуснал още един пропуск — не бе съобразил колко беззащитен ще се окаже сред суровата природа край планините.