Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Предстояха му няколко дни път, които щяха да му предложат повече от достатъчно време за размисъл.

Марк знаеше, че Артър е негов съперник за вниманието на Алиса. В редките моменти, когато двамата с лейди Гемкрофт бяха оставали сами, Марк бе усещал, че тя го намира за по-интересен и по-привлекателен. Но Артър разполагаше с пари и влияние — нещо, което не можеше да се каже за самия Марк. И нещо, което Алиса не можеше да подмине. Почти всеки град около планината принадлежеше на Артър Хардфилд. Марк притежаваше единствено Ривъррън, и то отскоро — след смъртта на Тео Кул. Смърт, за която бе отговорна самата Алиса.

По слуховете, които дочуваше, и по студените погледи, които му хвърляше съветникът й, младият лорд Тулен можеше да види, че в очите на Велдарен той не е смятан за фаворит.

Но той нямаше да позволи това да го спре. Със същото се бе сблъсквал и по време на изправянето си срещу непрекъснато усилващия влиянието си Тео Кул. Но ето че Тео бе умрял, и то защото синът му се бе опитал да вземе ръката на Алиса. Младата лейди Гемкрофт бе държала под око новия стопанин на Ривъррън. Именно така Марк се бе запознал с нея.

— Не спирай още — прошепна младежът на коня си. — Зная, че си уморен, но трябва да изкараме още няколко мили.

Никак не му харесваше идеята Натаниел да остава насаме с Артър. Лорд Хардфилд наближаваше средната възраст и имаше навика да подхожда към всичко със спокойна пресметливост. Несъмнено той виждаше в ухажването игра. И по-рано Марк се бе намирал в губеща позиция, а сега тя се влошаваше още повече: Артър разполагаше с карта, която можеше да му гарантира победата. Ако момчето се сприятелеше с лорд Хардфилд, сърцето на майка му бързо щеше да се обърне към избраника на сина си.

Той легна да спи недалеч от пътя, оставил меча близо до себе си. Храната му се стори солена и безвкусна, но пак бе достатъчна, за да изпълни предназначението си. На следващата сутрин Марк се натъкна на поток, от който напълни меховете си и напои коня. След това продължи с бърз ход — достатъчно бърз, но не непоносим за животното. И през цялото време продължаваше да размишлява над предстоящата среща с Артър. Очевидно лорд Хардфилд не знаеше за молбата на Алиса. Как ли щеше да реагира? Може би щеше да откаже? Да пожелае да пътува с тях? Или щеше да поиска доказателства? Марк все още носеше писмото, разбира се, но какво щеше да стане, ако Артър Хардфилд оспореше автентичността му?

Той прогони тези си мисли. Излишно беше да се тормози по подобен начин, преди да е пристигнал. На място щеше да вземе най-доброто решение според обстоятелствата, без да допуска страх или съмнения. Именно по такъв начин се бе издигнал до сегашното си положение. Именно по такъв начин възнамеряваше да продължава да се издига.

На петия ден след посещението си във Фелууд той пристигна в Тинхам. Единствената странноприемница във въпросното миньорско село можеше да се похвали само с две стаи и един кол за привързване на конете. Бялата боя на постройката почти се бе олющила. Там Марк се подкрепи, изпи чаша отвратително пиво и попита за Артър Хардфилд.

— Той рядко се отбива насам — заяви тлъстата старица, оказала се съдържателка. — А когато слиза, неизменно е в мините. Лорд Хардфилд обича да държи нещата под око. Заловил е мнозина крадци, които се смятаха за умни.

Марк се подсмихна при очевидното й подмятане.

— Не съм дошъл с такива намерения — рече й той. — Но ако бях крадец, щях да споделя част от плячката с теб.

Тя се засмя и махна с ръка.

Докато навлизаше сред планините, Марк си спечели няколко странни погледа. Тъй като бе идвал насам само веднъж, младежът спря край един кладенец, за да се огледа. Склоновете се издигаха към небето подобно костеливи пръсти. Местните бури бяха оставили следи от ожесточението си върху скалите. И все пак планините излъчваха величие с побелелите си от сняг върхове. Половината зима се бе изтъркаляла, но тук изглежда отсъстваха други сезони. През последните няколко дни конят му непрекъснато бе газил преспи. Слава на Ашур, поне дървета наоколо не липсваха. А тяхното присъствие бе означавало клонки за огрев.

Осъзнал залисването си, лорд Тулен сръчка животното. Когато приближи една от мините, тамошният надзирател го зърна и му извика да спре.

— Виждам, че не си тукашен — рече надзирателят, когато се приближи. Кожените му дрехи бяха изключително мръсни. Огромни мазоли покриваха ръцете му. — Обличаш се прекалено добре и прекалено леко.