Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Спуснал качулка, той бе забол поглед пред краката си и пристъпваше методично. Нощта наближаваше. Може би трябваше да си потърси подходящо дърво, където да пренощува.

Само че той не искаше да спира още. Не искаше да го признае, ала част от него се боеше, че в мига, в който ще спре да се движи, той ще изпадне в дрямка, от която никога няма да се събуди.

При първото чуване на звука го помисли за халюцинация. Но кънтенето продължи да долита, отривисто и настоятелно. Това бе металният екот, породен от врязващи се един в друг мечове. Заедно с него долиташе цвиленето на коне. Част от сънливостта се отърси от него. Той се бе отправил на север с надеждата да открие източника на тайнственото злато. Бе готов да отпътува чак до Тинхам, където монетите биваха сечени. Но може би източник бяха пътуващи на юг кервани? Въпреки че Дашел категорично бе отхвърлил тази възможност.

Хаерн бързо се отправи по посока на звуците. Въпреки вятъра, навяващ сняг в лицето му, той си наложи да повдигне глава. Дебели плътни завеси го бяха обкръжили и се движеха заедно с него. Първият ездач изникна сякаш от друг свят. Младежът веднага се хвърли към дърветата и от прикритието си погледна, за да провери дали е бил забелязан.

Не беше. Ездачът обърна коня си и препусна обратно към невидимото сражение.

Вече по-внимателен, Хаерн се зае да се промъква сред дърветата, като внимаваше да не губи представа за местоположението на пътя. В подобно време много лесно можеше да се заблуди и да остане залутан с дни. Той не умееше да се оправя сред пустошта. Мръсните градски улички бяха неговата стихия. Сред дърветата и снега се чувстваше като глупак.

Звуците на битката утихнаха малко след това. За момент настъпи тишина, разкъсана от нечий вик. В началото замръзналите му уши отказваха да разтълкуват смисъла на чутото. Но след известно приближаване това се промени.

— Къде е детето? — попита гласът. — Не искам то да присъства на смъртта ти.

Иззад един дебел ствол Хаерн можа да разгледа полесражението. Две разпрегнати покрити коли бяха оформили заслон. Осмина конници с мечове и арбалети стояха около тях. Говорещият бе по-възрастен, без броня, само с дебело палто от меча кожа, за което Хаерн бе готов да убие.

Навсякъде около тях лежаха тела, чиято кръв все още димеше.

Веднага му направи впечатление, че повалените носеха същите брони като нападателите. И със същия герб — сърп, издигнат пред планина. Това не бе Змийската гилдия — липсваха зелени плащове.

Трябваше ли той да се намеси?

Мъжът с палтото продължаваше да крещи — очевидно насочил репликите си към някого, останал скрит в една от колите.

— Марк! Излез и умри с чест.

Въпросният Марк действително го стори и изникна зад една от колите. Той бе млад, със скъпа и тъмна броня. Конниците го обкръжиха, а мъжът с палтото се усмихна.

— Криеш се по време на битка. Поведение, достойно за срам.

— Може би — отвърна Марк и неочаквано се хвърли към най-близкия конник. Но дори не успя да се приближи достатъчно.

Два болта се врязаха в гърба му. Докато падаше, младият мъж изпусна оръжието си. Хаерн потръпна. Поне мъжът бе умрял храбро, дори и ако не бе постигнал нищо с…

В същия миг той видя детето, изскачащо от предната част на колата. То се затича право към дърветата. Право към Хаерн.

— Хванете го! — закрещяха конниците. Един от тях насочи животното си след момчето, спря в началото на леса и скочи на земята, за да продължи преследването си пеш, с изваден меч.

Хаерн притисна гръб към дънера. Трябваше ли да се намеси? Дали те възнамеряваха да убият момчето, или само да го пленят? Дали ставаше дума за откуп? Прекалено много неща, за които той не знаеше. Прекалено много!

Детето притича край него, последвано от войника. Хаерн се взираше, вцепенен от колебание. Ако предприемеше нещо, щеше да издаде присъствието си. Осмина ездачи… Какъв шанс щеше да има срещу щях? Щеше да захвърли живота си напразно. И за какво? Можеше да се окаже, че детето принадлежи на нападателите.

Войникът бързо стопяваше разстоянието, защото можеше да прави по-големи крачки в снега. Той все така стискаше оръжието си. По положението на ръката Хаерн осъзна, че преследвачът се кани да нанесе удар. Не ставаше дума за залавяне или откуп. Той се затича след двамата. Чувстваше се бавен и тромав сред снега.

Момчето погледна назад, видя преследвача си, а в следващия миг се спъна. Хаерн искаше да извика, но не смееше да издаде присъствието си.