Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Сигурен съм, че край огъня е много приятно, но скоро ще трябва да продължим. Не си спомням на какво разстояние се намираше последната ферма, край която минах, но това е единственият ни шанс. Можеш ли да вървиш?

Нямаше отговор. Хаерн превърза ръката си, отвори един от сандъците и грабна шепа монети. Символът върху тях му бе познат — принадлежеше на семейство Гемкрофт.

— Какво ли общо има детето със Змиите? — гласно промърмори той. Жалко, че нямаше кого да разпита. И че не разполагаше с време да проучи. Хаерн изсипа златото в джоба си, вдигна момчето на ръце и се отправи на юг.

Имаше и още една причина, налагаща бързането му. Онези двамата несъмнено щяха да се върнат. И надали щяха да доведат със себе си само неколцина войници.

При всяка крачка той проклинаше снега, вятъра, студа и тромавостта си, коствала му рана. През цялото време момчето спеше в ръцете му. По здрачаване Хаерн изглеждаше готов да рухне. Той напусна пътя, разчисти снега пред едно дърво и положи живото вързопче там. Устните му бяха сини, а кожата бе придобила почти мъртвешка бледност. Детето бе изгубило много кръв точно когато повече от всякога се нуждаеше от топлината й.

Изпод ризата си Хаерн измъкна златен медальон, окачен на сребърна верига. Украшението обозначаваше Златната планина.

— Не позволявай то да умира, Ашур. И не забравяй и мен. Аз също не бих отказал малко помощ.

Младежът прибра медальона, приседна край безименното момче и го придърпа към себе си, за да се греят взаимно.

— Няма да е все така студено — каза той, без да знае със сигурност, че момчето е в състояние да го чуе. Заради омотания плащ Хаерн не можеше да види очите му. — Не се тревожи за болката. Някога баща ми казваше, че болката е инструмент, който винаги трябва да се намира под контрол. Тя ни показва кога грешим. Отслабва и разсейва противниците ни. А на теб ще помага през остатъка от живота ти. Когато си усетил острието да опира до кокала, последващите драскотини престават да имат значение.

Чувстваше се глупаво заради непрестанното си дърдорене, но въпреки това не спираше. В един момент чу детето да похърква, затова облегна глава на ствола и погледна към скритото над облаците небе.

— Поне не може ли да спреш снега? — обърна се той към Ашур.

Ашур не си направи труда да отговори.

Хаерн спа през цялата нощ. Събуди се само веднъж при звука на копита. Той се притисна към дървото и застина. С крайчеца на окото си различи светлината на факли. Пресният сняг бе заличил следите му, затова конниците продължиха.

— Всъщност, по-добре да си вали — прошепна младежът, когато те отминаха.

Той затвори очи, намести се и отново заспа.

Запасите му определено нямаше да стигнат за двама. Хаерн изяде цялата храна, решавайки, че се нуждае от сила, за да носи детето. Но направи всичко по силите си, за да накара момчето да пие. С изключение на няколко глътки вода, опитът му бе неуспешен.

Гърбът го болеше, ръката му пулсираше, но той прогони болката, както го бяха учили наставниците му. И отново понесе детето, като спираше да почива на всеки час. Момчето нито веднъж не направи опит да се надигне.

Ще има да се надявам дребосъкът да тръгне сам , помисли си Хаерн.

И веднага след това се почувства гузен. Разбира се, че момчето не можеше да върви само, та то се намираше пред прага на смъртта. Цяло чудо беше, че изобщо задържаше очите си отворени.

Не срещнаха други пътници. Изглежда никой не беше толкова глупав, та да се отправя на север сред подобно време. Снегът бе спрял да вали още на сутринта. Пътят бе покрит с множество следи от копита. Никоя от следите не се отклоняваше. Въпреки това Хаерн стоеше нащрек. В момента той не бе в състояние да се изправи срещу група конници.

Не спирай , повтаряше си той. Продължавай да вървиш. Синът на Трен Фелхорн нямаше да умре сред пустошта. Не трябваше.

В края на втория ден Хаерн най-сетне се натъкна на ферма. Когато навлезе сред полята, цялото тяло го болеше. Момчето не беше пило нищо през целия ден, а кожата му бе пламнала от треска. Може би единствено обкръжаващият студ го запазваше живо.

Пред вратата на дома младежът покри мечовете си с плаща и почука.

— Търся подслон — извика той. И сам се изненада от дрезгавеещия си глас. — С мен има ранено дете.

Вратата бе открехната. Жълтеникавото сияние на лампите отскочи от острието на стар меч. Зад пролуката се виждаше лицето на мъж.

— В края на зимата не ни е останала голяма възможност за гостоприемство — каза стопанинът.