Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Призрака сви рамене.

— Зависи колко са словоохотливи.

— Непоправим си — прихна Бил. — Но пък те не са част от гилдията, така че мога да ти кажа каквото зная. Той живее със сестра си. Тя е още девойче. Мисля, че беше жрица. Освен това е наел някакъв мухльо на име Бруг, макар че не мога да си обясня защо. Въпросният на два пъти кандидатства при нас, и на двата пъти го отхвърляхме. Страшно е избухлив, а няма капка умение. За него работи и някой си Стърн. За него зная единствено, че е плешив като теб. Не зная дали го бива. Както казах, те работят на дребно. Само магическите номерца на Тарлак ги карат да изпъкват. А, и жълтите му одежди. Групата им бе сформирана преди няма и година. Не ги виждам да изкарат дълго.

Призрака кимна ниско, при което задигна бутилката му. Няколко изгарящи глътки значително ускориха разсънването му.

— Наслаждавай се на почивния си ден — каза той и я подаде обратно. — И не забравяй да заключиш след мен. Чувам, че вън отново се събират хора.

— Няма.

Погледът на Призрака се оказа достатъчен, за да накара чакащите да отстъпят. Той не се отдалечи, докато зад гърба му резето отново не изтрака.

— Все още сте живи — каза им той. — Докато разполагате с живота си, винаги можете да продължите. Съветвам ви да сторите именно това. Жалбите и клетвите ви няма да убедят никого, не и в този град.

Достигнал улица „Пурпурна“, той започна да се оглежда за нужната пресечка, за да отброи. Лесно намери къщата, двуетажна.

Призрака скръсти ръце и се замисли. След като избра място, от което да влезе, той продължи. На следващата пресечка зави встрани и пое обратно по една уличка. Тя бе мрачна. В нея имаше двама мъже, които го изгледаха злобно. Всеки друг биха се опитали да оберат, но не и него. Личеше по начина, по който се бяха вторачили в боядисаното му лице. Призрака им се усмихна. По-скоро биха посмели да оберат дракон.

Домът на Есхатон бе от гладък камък, но съседната къща позволяваше лесно изкатерване. Наемникът се изкатери на покрива й, обърна се и прескочи, като се приземи с претъркулване. Не се притесняваше за краката си (те щяха да издържат), но искаше да се появи напълно безшумно. Покривът нямаше капандура, но на втория етаж имаше прозорец. Именно него Призрака си бе избрал за вход.

Той се приведе надолу, за да надникне. Стъклото бе изненадващо чисто, може би защото в стаята спеше млада жена. Явно това беше жрицата.

Призрака внимателно опря пръсти на стъклото, за да провери дали прозорецът е отворен. Не беше.

Тъмнокожият се оттегли обратно на покрива. Ако нахлуеше през вратата, щеше да изгуби част от изненадата си и нямаше да получи моментален достъп до един от обитателите. Можеше да се върне по-късно, но щом спяха през деня, изглежда след смрачаване щяха да излязат из града заедно с останалите наемници. Пак лошо. Трябваше да действа сега.

Мъжът се обърна с гръб към ръба и започна да се спуска. Прозорецът щеше да го затрудни, но бе достатъчно широк, за да допусне промъкване.

Той се тласна надолу. Краката му строшиха стъклото и засипаха леглото на червенокосата с парчета отломки. Инерцията отнесе Призрака вътре, върху кревата. Преди девойката да е успяла да изпищи, той притисна длан над устата й, а другата стовари върху слепоочието й. Тъй като знаеше, че всеки миг е ценен, той се изправи и пое към вратата.

— Дел? — попита нечий глас от другата страна. Гласът бе нервен, но не разтревожен. Хвърлен камък бе по-вероятна причина за счупването на прозорец, отколкото нахлуването на едър чернокож.

Вратата започна да се отваря. Призрака я блъсна с коляно, сетне рязко я отвори. На прага падаше мъж, замаян от неочаквания удар. Ако се съдеше по дрехите му, това беше самият Тарлак.

Бил беше прав. Що за отвратителен цвят?

Облеченият в жълто получи месест пестник по устата, предотвратяващ заклинания. Призрака нямаше никакво намерение да се върне под формата на жаба. Ударът разцепи устната на магьосника и покри кокалчетата с кръв. Последва втори удар в стомаха, който накара заклинателя да се превие. Двоен замах в тила го повали в несвяст. И той, и момичето щяха да се свестят след няколко минути, но това бе предостатъчно време. Щяха да дойдат на себе си вързани.

На горния етаж имаше само още една стая, разположена срещу спалнята на девойката. Решавайки, че тя принадлежи на магьосника, тъмнокожият бързо се отправи към стълбите. Ако останалите двама бяха будни, в този момент те се отправяха насам. Наистина дочу рев. Нисък брадат мъж с мускулести ръце вече бе преполовил стълбището.