Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Не зная. — Тя се взря в очите му — искаше да му покаже, че не лъже. — Идвал е тук само два пъти. Нямам представа къде отива. Не зная. Никой от нас не знае.

Призрака се навъси.

— Тогава ми кажи името му. Той трябва да си има име.

Сълзите й продължаваха да капят. Девойката погледна към Зенке. Призрака сграбчи челюстта й и я принуди да го погледне.

— Хаерн.

— Това малко име ли е? Или фамилно?

— Просто Хаерн.

Нито една от вероятностите, пробягващи през мислите на Призрака, не му се нравеха. Едничко име нямаше да му помогне особено в издирването. Пак бе по-добре от нищото, с което бе разполагал преди. Само че той не искаше име, а самия човек.

— Той ще дойде ли отново?

Девойката се поколеба само за миг. Но Призрака забеляза и се усмихна.

— Без лъжи. Спомни си какво казах на приятеля ти. Лъжите само носят болка.

— Не зная — каза накрая Делисия. — Мисля, че ще се върне. Сега може ли да му помогна?

— Разбира се, мила.

Той развърза китките й и й кимна. Девойката изтича при Зенке и коленичи пред него. Раненият прошепна нещо, а тя започна да ридае.

Призрака ги наблюдаваше с крайчеца на окото си, зает да обмисля идеи. Щом този Хаерн щеше да се появи отново, трябваше да задържи и четиримата тук, иначе те щяха да го предупредят. Разбира се, възможно бе той да се появи след дни. Или, по-лошо, да забележи засадата през прозореца. Или пък да се досети за станалото заради неявяването им. Лошо. Явно Призрака трябваше да заключи и четиримата в някоя от стаите, за предпочитане без прозорци. А след това…

Тогава вратата се отвори. На прага изникна Стражителя.

Лакътят на Хаерн все още го болеше, но поне бе спрял да кърви. Без мечовете си той се чувстваше гол, затова вървеше със сведена глава и умишлено залитане. След ужасите на изминалата нощ той далеч не бе единствен — мнозина бяха подирили опора и утеха в алкохола.

С навлизането в южната част на града нервите му се обтегнаха, така че той трябваше да си напомни, че през деня тук е по-безопасно. По-младите джебчии работеха и денем, но пък от него нямаше какво да откраднат.

Достигнал дома на Есхатон, той отпусна ръка върху вратата и затвори очи. Завръщането тук означаваше много неща, за които Хаерн не бе сигурен, че е готов. Можеше ли това място да се превърне и в негов дом? Можеше ли да приеме близостта на Зенке със знанието, че с присъствието си донася опасност? В сърцето си знаеше, че иска точно това. Но умът му непрекъснато се изпречваше на пътя на желанието. Понякога се налагаше човек да разсъждава по подобен начин, за да защити останалите.

За Хаерн собствената личност никога не бе означавала повече от онези, които обичаше. Този урок бе усвоил от своя наставник, който бе пожертвал живота си, за да го защити.

Той бутна вратата със здравата си ръка. Потънал в мисли и в подготвянето на евентуалния диалог, Хаерн остана сепнат от изникналата пред него гледка. Тарлак бе вързан и със запушена уста. Бруг лежеше на пода, също вързан. Окървавеният Зенке беше облегнал гръб на стената. Делисия бе коленичила пред него, ръцете й също бяха покрити с кръв. А сред тях стоеше огромен непознат с обсидианова кожа и боядисано в бяло лице.

Непознатият бе изненадан не по-малко от него. За момент и двамата застинаха. В очите му Хаерн видя смърт.

— Стражителя — изрече боядисаното лице. Не въпрос, а твърдение.

Дълбокият му глас смрази Хаерн и го подтикна към действие. Това не беше игра. Един от двамата щеше да умре.

— Бягай! — изпищя Делисия.

Но той не можеше да ги остави. Какво ли не би дал, за да си върне мечовете!

Непознатият се хвърли в атака, изтегляйки два огромни меча. Хаерн избегна удара и се оттегли навътре. Погледът му трескаво диреше някакво оръжие, каквото и да е.

На стената видя мечовете, които Зенке бе използвал при тренировката им. Младежът се оттласна от пода и се затича. Не намали бързината си дори и при сблъсъка със стената. Здравата му ръка откачи едното острие. В следващия миг Хаерн се претърколи встрани. Мечът на тъмнокожия остави разрез в стената.

— Кой си ти? — попита Хаерн, повдигнал оръжие пред себе си, изчакващ.

— Призрака — каза мъжът. Кафявите му очи блестяха сред боята. Пот се стичаше по врата и ръцете му, издути от мускули. Мечовете му се раздвижиха, за да заемат напълно спокойна позиция. Хаерн изпита неволен ужас. Този човек се изправяше срещу страховитата репутация на Стражителя, а не изпитваше никакъв страх. Дори се усмихваше.