Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Курвенският син ме изненада, докато се изкачвах. — Бруг сграбчи юмручните си кинжали. — Иначе щях да го надупча.

— Като мен ли? — попита Зенке.

Бруг се изчерви и отмести поглед. А Хаерн захвърли късия меч на пода. Повдигаше му се. Още не се бе възстановил напълно от удара по главата, който бе получил по-рано днес. Лакътят го болеше още по-силно.

И Бруг, и Тарлак го гледаха остро. Този път Хаерн смяташе, че е заслужил гнева им. Той понечи на свой ред да се отправи към вратата, но магьосникът не му позволи.

— Не бързай толкова. Бреме е да поговорим, Стражителю.

Видът на замъка Фелууд бе донесъл облекчение на Матю, но то трая само докато видя войника, носещ герба на лорд Хардфилд. Въпросният стоеше встрани от останалите постови. Страховете на фермера се потвърждаваха. Първо бе видял онези петимата да препускат по пътя. А сега и този войник, който наблюдаваше пристигащите и заминаващите в замъка на лорд Гандрем.

— Какво ще правим? — попита Тристан. Матю рязко бе обърнал коня и бе поел обратно с надеждата, че войникът не ги е забелязал. Заради разстоянието това изглеждаше напълно възможно.

— Не зная — отвърна фермерът.

В действителност той отлично можеше да си представи какво би станало, ако се опитаха да преминат. Войникът щеше да ги посече, преди да са достигнали Джон Гандрем. Каквито и наказания да го очакваха — ако такива изобщо последваха — щяха да бъдат за предпочитане пред разкриването на истината за заговора.

Макар че кой би повярвал, че това мърляво едноръко хлапе е син на лейди Алиса Гемкрофт?

— Ще продължим ли към Велдарен?

— Млъкни, момче, не зная!

Матю помълча, за да се успокои, а после додаде:

— Не съм сигурен, че можем. Нямаме достатъчно храна, а и с водата може да изникнат проблеми. Трябва да отида да купя провизии, но това би означавало да те оставя сам за малко. На мен те няма да обърнат внимание. Освен това не зная на чия страна е Гандрем.

— Джон винаги се отнасяше мило с мен — каза Тристан. — Останах при него цяла година. Ами ако… ако успея да ни вкарам вътре? Той ще ни защити ли?

Фермерът го стрелна с поглед.

— Как възнамеряваш да ни вкараш вътре?

— Не зная. Мога да тичам много бързо. Дори Артър казваше така.

Матю прехапа устна. Войникът беше само един, определено опитен, но пак си оставаше сам. Той докосна меча си. Ако успееше да издържи за малко, само колкото…

Погледът му се спря върху почти празния чувал с храна.

— Имам идея. Но ще трябва да тичаш страшно бързо. Като вихър. Животът ми ще зависи от твоите крачка.

Ингъл тихо наруга студа и започна да удря крака, за да се сгрее. Тъй като и това не помогна, той издърпа одеяло от дисагите си и го уви около раменете си. До него конят му удари земята с копито.

— Одеялото няма да стигне и за двама ни. Но обещавам, че щом пипнем хлапето, ще те заведа някъде на топло.

Той и конят му изчакваха на около стотина крачки отвъд входа на замъка, близо до разклонението на главния път. Дърветата в непосредствена близост до крепостта бяха изсечени, но околните гори пак предоставяха възможност за заобикаляне. Само че подобна маневра рискуваше да довлече стрела в гърба. Така че фермерът щеше да изникне по пътя.

Онази кучка бе казала, че съпругът й потеглил на път веднага след като убил Герт и Бен. Но глупакът нямаше как да знае колцина го търсят или че вече е бил изпреварен. Ингъл очакваше той да пристигне в галоп, сложил момчето да седи зад себе си, решил, че вече се намира в безопасност. Войникът вече бе измислил как да се оправдае пред стражите на замъка.

— Този приличаше на бясно куче — щеше да каже той. — Започна да реве насреща ми да съм му дадял пари.

Никой нямаше да го укори за убийството на двама глупави крадци. А дори и да му подиреха сметка за стореното, нищо сериозно нямаше да се случи. Джон Гандрем не би притеснявал Артър, не и за нещо тъй дребно като един фермер и сополивото му хлапе.

Стиснал одеялото, той забеляза приближаващ се пътник. Въпросният водеше коня си за поводите, а върху седлото беше метнат голям чувал.

Ингъл повдигна вежда. Нямаше момче, но пък какво можеше да носи за продан посред късна зима?

— Стой — каза войникът, метна одеялото към коня си и опря ръка върху дръжката на меча. — Странно време за пътуване си избрал.

— Прасетата не подбират кога да умират — отвърна мъжът. — Дойдох да видя дали негова светлост не би искал печено прасе за вечеря.