Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Навийте килима — обърна се благородникът към слугите си. — Не искам да го изцапам.

Ингъл се бе вцепенил от страх.

— Моля ви. Не съм направил нищо. Наистина не съм. Аз само…

Стражниците го вдигнаха между себе си. Когато отново го спуснаха, краката му докоснаха хладен камък.

— Ти уби добър човек — каза Джон.

— Кой казва, че е бил добър?

— Натаниел. На неговата дума вярвам повече.

Мечът полетя. Войникът почувства болка, но не успя да изрази желания крясък. На негово място се разнесе единствено жалко хъхрене. Вледеняващата слабост искаше да го повали на земята, но пазачите не му позволиха да се свлече. Той бе принуден да изчаква мрака, загледан в Джон и Натаниел. В очите и на двамата отсъстваше милост.

Мик бе изтеглил късата клечка, означаваща, че нему ще се падне да се погрижи за безпризорните коне. Едното животно бе останало да стои на пътя, но другото се бе запиляло някъде. Сред ръмженето си той се надяваше, че няма да му се наложи да дири дълго. Трябваше да прибере и двата коня, да открие кому принадлежат, а вероятно и да се нагърби с изпращането им. Досадна и скучна работа. Освен това оставаше и тялото. Принадлежностите му трябваше да бъдат отделени, а самото то — погребано.

Решавайки, че конете ще почакат, Мик приклекна край тялото и бързо се огледа, за да се убеди, че никой не го наблюдава. Действително беше така, затова той започна да пребърква джобовете на мъртвеца. Разбира се, не всички вещи трябваше да бъдат докладвани. Все пак и нему се полагаше нещичко за усилията…

Тялото простена, при което Мик седна от изненада и едва не поръждави бронята си. За миг той остана вторачен, а после допря ръка до гърдите на мъжа и се заслуша. Долови слаб пулс и тихия съсък на дишане.

— Ама че си упорит — промърмори войникът. Още не можеше да повярва.

Той скочи на крака и се затича към замъка, крещейки за целител.

От покрива на Есхатоновия дом Хаерн наблюдаваше как слънцето потъва зад стената. Той бе подпрял брадичката си с юмрук и размишляваше. Думите на Тарлак не му даваха мира. Колкото и да се стараеше, не можеше да ги прокуди от съзнанието си.

Не ме е грижа кой си или колко си добър , бе рекъл магьосникът. Ти представляваш опасност за мен и сестра ми. По-рано ти направих предложение, което няма да оттегля сега. Но по-добре помисли над него. В противен случай си оставаш обикновен убиец, преследващ вендета. Не би имало причина да те приютявам. Още колко главорези ще нахълтат през прозорците и вратите? Боя се, че тайната ти е била разкрита, Хаерн. Или е на път да бъде. Какво очакваш да сторя? Да се бия за теб? Да те защитавам? Посочи ми причина, каквато и да е.

Той не бе могъл да посочи причина. Само бе поклатил глава. Какво би могъл да каже? Да изрази съжаление, че търсилият него наемник е наранил четирима други? Хаерн винаги бе ценял предпазливостта си, но отново бе допуснал грешка. Думите на Зенке за страданието на приятелите му отново се показваха като верни.

Той си бе излязъл, но не бе могъл да се отдалечи, а бе ограничил отдалечаването си до покрива. Отчасти това се дължеше на нежеланието му да се сбогува завинаги с Делисия и Зенке. Друга част от него се боеше, че гигантът с боядисаното лице ще се върне. В този случай Хаерн трябваше да е готов.

— Хаерн?

Лицето на Делисия надничаше нагоре.

— Ще слезеш ли? — попита тя. Той поклати глава. — Тогава ще ми помогнеш ли да се кача?

С въздишка той се надвеси и протегна ръка. Девойката я пое. По някакви непонятни за него причини тя все още му се доверяваше. С негова помощ Делисия се изкачи на перваза и бе издигната до покрива.

— Мисля, че едно стълбище би улеснило нещата — каза тя и почисти робата си.

— И освен това би обезсмислило идването ми тук — отбеляза Хаерн и моментално съжали. Защо бе отвърнал така хапливо? Последвалото й мълчание показваше наскърбяване, затова младежът смени темата. — Как е Зенке?

— Излекувах засегнатите органи и затворих раната. Няколко дни ще изпитва неудобство, но ще се оправи.

Хаерн се премести в средата на покрива и седна. Делисия се настани до него. Миналото сякаш се завръщаше. Дали и Трен щеше отново да изникне с арбалет в ръка?

— Не се сърди на брат ми. Понякога той е малко избухлив.

— Забелязах. Впрочем, какво правиш ти край него? Наемническата работа не изглежда подходяща за теб.

— Защото той ме помоли — отвърна тя. Тонът й загатваше, че е намерила въпроса за излишен. — Когато получих жреческа степен, свещениците ми предадоха богатството, което баща ми им беше поверил. След като погасихме татковите дългове, от парите не остана много, но пак стигаха, за да купим тази къща.