Дэвид Далглиш - Танц с остриета

До този момент Мъртвешката маска не бе обяснил по какъв начин възнамерява да се оправи с наемниците. Не й оставаше друго, освен да му се довери. Тя потупа кинжалите си и му кимна да тръгват.

— Дръж качулката си дръпната ниско — каза магьосникът. — Изненадата е всичко. Тя може да превърне и най-обикновения противник в нещо ужасяващо, а ти в никакъв случай не си обикновена.

Те се отправиха към вратата. На прага се бе облегнал крадец, будувал поне два дни. Той наблюдаваше приближаването им лениво. Разпозна Мъртвешката маска едва когато двамата почти бяха прекосили разстоянието.

— Ха. Смятахме, че Трен те…

Кинжалът на Велиана не му позволи да довърши репликата си. Докато тялото се свличаше, тя умишлено се обърна към спътника си. Погледът й недвусмислено го убеждаваше да не се усъмнява във верността й. Тези крадци вече не значеха нищо за нея.

— Добро момиче — каза той. Двуцветните му очи блеснаха иззад маската.

Вратата се оказа зарезена и заключена. Мъртвешката маска леко избута Велиана встрани, опря ръце на портата и примижа.

— Изненадата… — прошепна той.

Дланите му припламнаха в червено и черно. Вратата избухна навътре сред дъжд от отломки. Ударната вълна блъсна гърдите на Велиана и за миг я задави.

Магьосникът пристъпи първи. В другия край на малкото преддверие двама мъже бяха повдигнали ръце пред лицата си. Петънцата прясна кръв по дрехите им показваха рани от експлозията.

Велиана се хвърли към десния и се постара да увеличи кървавината на дрехите му с помощта на кинжал в сърцето. Мъртвешката маска се задоволи да махне с ръка по посока на другия, който рухна на колене, задавен от собствения си език. Жената не дочака да види пълния ефект на заклинанието, а прониза още една гръд.

— Понякога бързината е за предпочитане — отбеляза тя.

Появата им бе останала неусетена, защото останалите се намираха зад втора врата и стълбище. Мъртвешката маска отново пое напред.

От Пепелявата гилдия бяха останали само двадесет крадци, струпали се тук от цял Велдарен. Те бяха насядали върху столове и възглавници и изглеждаха измъчени.

Велиана изпита едновременно вълнение и гняв, когато разпозна Гарик. Част от нея се бе надявала да е погинал в пожара, защото той заслужаваше подобна смърт. Не изглеждаше справедливо подобен негодник да е оцелял.

Но пък това оцеляване означаваше, че тя лично ще може да причини смъртта му.

— Членове на Пепелявата гилдия — изрече магьосникът, закриващ Велиана с тялото си. Тя разбра, че спътникът й възнамерява да извлече максимален ефект от появата й, и се подсмихна. Всички, включително Гарик, я смятаха за мъртва. Как ли щеше да се втренчи той…

Крадците наскачаха и започнаха да изваждат оръжия. Макар Мъртвешката маска да бе един от тях, в появата му имаше нещо заплашително. И в начина, по който стоеше. И в начина, по който бе заговорил.

— Ти! — Гарик протегна треперещ показалец. — Ти си насъскал Паяците срещу нас, нали? Защо иначе ще те оставят да живееш?

— Не аз съм този, който се е заблуждавал, че може да се заиграва с паяци, без да бъде ухапан — отвърна магьосникът. — Ти и само ти си отговорен за тази разруха. Съгилдийници, вашият скъп първомайстор продаде душите ви на Трен Фелхорн, за да може да спи спокойно.

— Лъжеш!

Около една трета от присъстващите започнаха да се споглеждат и да отпускат оръжия. Велиана изчакваше. Тя трябваше да скочи мълниеносно. Първият противник трябваше да умре веднага, за да обезкуражи останалите. Нямаше съмнение, че Гарик не притежаваше и частица от обаянието на Мъртвешката маска. Много скоро предводителят на гилдията щеше да предприеме нещо, преди да е изгубил всичко.

— Тогава по каква причина успя да запазиш мястото си начело? — попита магьосникът. — Защо останалите гилдии се помириха с теб, макар че ти беше слаб? Когато си се споразумял с Паяците, останалите гилдии са осъзнали това и са започнали да отстъпват. Единствено Ястребите са нападнали, но само веднъж. В отговор Трен ги наказа жестоко, нали?

Отново се разнесе мърморене. Неколцина остро изгледаха Гарик. Това бяха първите признаци на измяна. При нормални обстоятелства подобни обвинения биха се разпространявали единствено шепнешком и щяха да назряват с времето. Но сегашните обстоятелства не бяха нормални. Трифектата бе притиснала крадците прекалено силно. Ако искаха да оцелеят, трябваше да застанат зад нов предводител.

— Нямам представа за какво говориш — каза Гарик. Той бе изтеглил кинжал, но го държеше до бедрото си. Дори не бе го насочил към другия.