Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Двамата близнаци огледаха стаята като начин да изтъкнат очевидното.

— Каква гилдия? — попита Миер.

— Ние сме само четирима — додаде Ниен.

— И докато ние четиримата сме живи, винаги ще има гилдия — каза магьосникът. — Видяхте на какво сме способни. Присъединете се към нас. Тази нощ се нуждаем от силата ви. Наемниците трябва да видят, че нямаме намерение да им подложим вратове и да умрем.

Близнаците се спогледаха. Велиана бе готова да се закълне, че двамата си разменят мислени реплики.

Двамата приеха ръката на магьосника.

— Защо не?

— Ще бъде забавно.

— Определено — съгласи се той иззад покритата с пепел маска. Велиана поклати глава и се зае да почиства кинжалите си. А после се изхрачи върху останките на Гарик.

Обгърнат от мрака на тъмницата, Орик трепереше върху нара си и броеше капките. За да убива време, той се бе опитал да определи мястото им на стичане, но ехото не бе му позволило. Той бе опипал и пода, но никъде върху ръката му не бе капнала вода.

И все пак подобни занимания бяха за предпочитане пред размислите за очакващата го съдба. Всеки път, когато се замислеше за това, гърлото му се свиваше.

Бе се опитал да разговаря с пазачите и останалите затворници, но гласът му бе отеквал напразно. И след това бе настъпвала още по-мъчителна тишина. Без светлина, събеседник или храна, времето бе изгубило смисъла си. На няколко пъти той заспива и сънува. Искаше му се да можеше да спи повече.

Шумно изскърцване го сепна от дрямката му. В коридора се разнесоха стъпки. Оранжево-жълт блясък затанцува по стените на подземието, приветствана гледка, но и болезнена за отвикналите му очи.

Орик повдигна ръка пред лицето си. В килията му пристъпи Джон Гандрем, заобиколен от войници.

— Остани на мястото си — каза аристократът. — За да не се наложи хората ми да те насичат.

— Но човек винаги трябва да се изправя в присъствието на благородник — каза Орик и сподави кашлицата си. Гласът му бе хрипкав и сух. Въпреки възражението си, той наистина остана седнал. Чувстваше се замаян и се опасяваше, че ще припадне, ако се надигне прекалено бързо.

Гандрем скръсти ръце и го изгледа. Под светлината на факлата кожата му бе придобила отсянката на камък — стар и несломим. Още по-вледеняващи бяха очите му. Добротата на лорд Джон Гандрем бе пословична. Никъде не се споменаваше за ужасяващата решителност, която можеше да придобива погледът му. Милостта никога не би намерила място в този взор. Може би Орик се бе припознал и пред него стоеше главният тъмничар, а не владетелят на Фелууд?

— Преди да започнем, бих искал да знаеш някои неща — поде Гандрем. — Първо, разговарях дълго с Натаниел. Историята му е смислена и не оставя място за колебание. Второ, мъжът, когото Ингъл смяташе, че е убил, фермерът Матю, не е мъртъв. Трето, хората ми вече обработиха Юри. Нямаш представа как пя той, Орик. Зная какво си причинил на съпругата на фермера. Намекът ти, че подобно семейство би могло да нападне керван и да вземе Натаниел за заложник, е жалък.

— Аз не съм твърдял подобно нещо. Ингъл поде тази глупост.

Устните на възрастния човек за момент загатнаха усмивка.

— Може би. Жалко, че му прерязах гърлото преди да узная, че фермерът е оцелял. Възнамерявам да се погрижа Матю и семейството му да получат подобаващо възнаграждение. Но остава един нерешен въпрос. Какво да правя с теб?

— Между брадвата и въжето избирам първото.

— Всичко с времето си, Орик. Най-големият ми проблем не си ти, а Артър Хардфилд, твоят господар. Марк Тулен дойде тук, преди да се отправи да вземе детето от Тинхам. Не съм глупак. Всички знаят, че той беше един от ухажорите на Алиса. Артър само би спечелил от изчезването му. Но не е толкова лесно да го докажа.

Войниците внезапно пристъпиха напред и сграбчиха Орик за ръцете, за да ги извият над главата му. Дръннаха вериги, окови стегнаха китките му. Сега вече Гандрем спокойно можеше да приседне на нара.

— Не възнамерявам да го докажа само на Алиса — продължи той. — Тя е умно момиче и бързо би разбрала. Става дума за следното. От много време Артър се разпорежда с тези мини, разположени на ръба на земите ми, а отказва да плаща данъци. Искам тези земи. Моите рицари ги защитават. През моя територия неговите коли и търговци се отправят за Велдарен. Тези мини би трябвало да принадлежат на мен, ако не бяха Гемкрофтови.

— Какво общо имам аз с всичко това? — попита Орик. Раменете му вече започваха да се схващат. В ума му се прокрадваше подозрение, че положението му бързо ще се влоши… особено ако го оставеха в това положение няколко часа или няколко дни.