Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Крал Велор отхвърли всички мои искания. Несъмнено се бои от Трифектата повече, отколкото се бои от мен. Да не забравяме и подкупите й. А Артър няма наследник. И освен това не е подготвил завещание. Ако умре сега, земите му ще преминат под властта на най-близкия земевладелец.

— Вие. — Орик започваше да разбира. Ако Артър умреше преди сватбата си с Алиса, Джон Гандрем щеше да получи земите му. — Но Артър не се намира при вас, а при Алиса. И ако тя узнае…

— Ако узнае, ще го принуди да й върне земите. Но само ако узнае за случилото се, както сам каза. Сега разбираш ли? Целият контрол се намира в моите ръце. Артър няма да посмее да ми потърси сметка за убиването ви, защото аз бих могъл да го разкрия. Остава му единствено да си държи устата затворена и да се надява, че аз ще сторя същото.

Орик се опита да раздвижи гърба си. Неуспешно. Вратът му пропука шумно. Минути. Бяха изминали само минути, а той вече не издържаше. Предпочиташе да трепери на пода, отколкото да остане полуприкован. Дори не му се мислеше за часове. Или дни. Или, да пазят боговете, години.

— В ръцете си аз държа живота му, а също и твоя — каза Джон. — Нищо не ми пречеше да използвам Юри, но той не понесе особено добре разпита. Трябваше да се уверим, че той казва истината, нямаше как. Така че ни оставаш само ти. В чии нозе ще положиш верността си, Орик? И двамата с теб знаем, че заслужаваш смърт. Какво би могъл да сториш, за да избегнеш тази заслужена съдба? Предлагам ти да ми помогнеш. В противен случай… ти сам го каза: въже или брадва.

Орик не можеше да повярва на късмета си. Той бе смятал, че не разполага с нищо, което да използва за преговори. Но щом можеше да захвърли предишния си господар и в замяна на това да се отърве…

— Какво ще искате от мен?

— Да убиеш Артър преди той да е узнал, че нещата са се объркали. И преди Алиса да е узнала намесата му. Преди това за гаранция ще искам да подпишеш признание, в което описваш всичко сторено и което бих могъл да отнеса пред кралския съд.

— А какво ще стане, когато го убия? — поинтересува се Орик.

Този път лордът се усмихна открито.

— Човек с твоите таланти лесно би могъл да се слее с тълпата. Кер е достатъчно далече, Мордан също. Освен това съм чувал, че моряците в Ейнджълпорт често се нуждаят от опитни наемници на борда.

— А фермерът?

— Според целителите ми той ще се възстанови едва след няколко дни. Ние ще сме приключили много преди това. Освен това случващото се касае висшите кръгове. Никой съд не би взел под внимание думата на един простолюден.

По-добре от това просто не можеше да стане. Пътуването нямаше да представлява никакъв проблем за Орик, а убиването на Артър щеше да се окаже също толкова лесно. Искането да разговарят на някое уединено място щеше да изглежда напълно нормално. Тогава наемникът щеше да се озове на един замах от свободата си.

— Приемам.

— Отлично. Ще заявим, че си избягал от тъмницата след разпита ти. Когато си отишъл при Артър, той се е опитал да се разграничи и да заяви, че идеята е била изцяло твоя. Ти си го убил и си избягал. Къде — това не е моя грижа. Разбра ли?

— Да.

— Сега ще изпратя слуга, който да запише признанието ти. Сбогом, Орик.

Лорд Гандрем се надигна и излезе. За огромно облекчение на Орик войниците отвориха оковите.

Малко след това в килията пристигна старец с клюнообразен нос.

— Започни от самото начало — заяви писарят и убоде мастилницата с перото си.

Орик го стори. Планът за отвличането на Натаниел бе предшестван от кражби на злато, което Змийската гилдия да изпира…

— Наистина ли ще го пуснете да си върви? — попита един от войниците, доверен ветеран на име Сесил.

— Не, разбира се — тросна се лорд Гандрем. — Гемкрофтови държат тези мини повече от век. Бих могъл да унищожа целият им род, включително далечните роднини и Артър, а те пак ще намерят някой, различен от мен. А и в действителност мините не ми трябват. Само бих си навлякъл главоболия с тях.

— Тогава защо се престорихте?

— Това ми позволи да получа признание, което разобличава Артър. Ти лично ще отнесеш показанията му във Велдарен, заедно с мое писмо.

Сесил се поклони, за да покаже, че се чувства поласкан от доверието.

— А няма ли да изпратите и Натаниел с мен?

В момента те излизаха от коридора на тъмниците. Войникът загаси факлата — наоколо бе достатъчно светло.

— Той вече бе отвлечен веднъж по пътя, и то когато трябваше да се намира под моите грижи. В глупостта си се доверих на онази змия Артър. Не, детето ще остане тук, в замъка, докато Алиса дойде да си го прибере. Постарай се тя да научи колкото се може по-бързо. Тя е умна дама, но Артър е опасно словоохотлив. Кой знае какви лъжи й е наговорил? Това признание ще ги отстрани. И ако не съм сбъркал в преценката си за нея, тя сама ще се погрижи за Хардфилд. Сега възнамерявам да подхраня старите си кости и да напиша писмото. А ти тръгни веднага към Велдарен. Опасявам се, че Артър ще научи за станалото и ще предприеме нещо срещу нея.