Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Не бе имал причина да се присъединява към тазвечершното клане, затова се беше отправил към любимата си пивница, където да удави болката в алкохол. Там бе припаднал. И никой не се бе осмелил да го събуди. Превръзката на крака бе протекла и раната се бе инфектирала.

И сега болката плъзваше по бедрото му подобно на паяк. Ако не направеше нещо, много скоро щеше да изгуби способността да си служи с коляното си. А може би щеше да изгуби и целия крак.

Вече нямаше да остане най-добрият. Дори нямаше да представлява заплаха. Човек с неговите сила и умение не бе орисан да осакатява. Немислимо бе боговете да са му отредили подобна съдба.

Боговете…

Призрака се изтърколи от леглото и отпусна цялата си тежест върху здравия крак. Проклета жрица. Стражителя бе попаднал в ръцете му. Нямаше значение, че бе изникнал ранен и без оръжия — платените убийства още в самата си същина бяха несправедливи.

Но Призрака бе постъпил глупаво, позволявайки й да се погрижи за ранения Зенке. Бе смятал, че девойката е прекалено млада, за да представлява заплаха. Само как бе грешал.

— Не се притеснявай от големите змии — бе му казал един приятел, докато двамата бяха прекосявали равнините към Велдарен. — Дребните носят най-силната отрова.

Жрицата бе дребна змия, привидно незабележима сред магьосника и бойците.

Глупак. Глупак!

Той закуцука към единствения друг мебел в стаята си — голям скрин, пълен с дрехи. Призрака се опря на него, издърпа първото чекмедже и го захвърли на пода. От образувала се пролука измъкна малка торба с монети. Това трябваше да стигне. След това взе мечовете си, отвори вратата и потъна сред болезнената светлина на утрото.

По пътя към храма коляното го предаде двукратно, неспособно да издържа тежестта му. Кожата около него бе потъмняла противно, а от раната сълзеше зелена гной. Никой от минувачите не му обръщаше внимание — те го заобикаляха като неживо препятствие.

И при достигането на светилището Призрака не бързаше да се радва, все още му предстоеше да преодолее стъпалата. След първите няколко му се наложи да захвърли гордостта си. Той седна върху тях, обърнат с гръб към сградата, и започна да се издига на ръце. Най-сетне достигнал върха, чернокожият се изправи с помощта на една колона.

Пред дървените врати се бяха струпали мъже и жени, които ридаеха за помощ. Нямаше съмнение, че и вътрешността на храма също е изпълнена с молители и молещи се. Призрака бе видял пожарите, бе чул битките, разгръщали се из улиците на града. Този път крадците не се бяха задоволили да устройват засади, а бяха преминали в настъпление.

Той започна да си проправя път сред множеството — раната в коляното не влияеше на огромните ръце. Мнозина се извръщаха, за да го изгледат възмутено, но замълчаваха, когато видеха огромното туловище с боядисано лице.

Озовал се в храма, Призрака се облегна на стената и се огледа. Свещенослужителите непрекъснато притичваха наоколо като бели пчели. Те коленичеха, разменяха няколко думи, може би молитви, и бързаха да се отправят към следващите посетители. По-възрастните се задържаха по-дълго. Мнозина от тях полагаха ръце върху рани и шепнеха молитви към Ашур. Тогава бяла светлина обгръщаше дланите им, понякога слаба, а друг път силна, и се вливаше в раните.

Точно от това се нуждаеше и Призрака. Макар да не беше вярващ, не можеше да отрече, че от жреците има известна полза. Но той нямаше намерение да рискува с някой млад и неопитен целител.

— Къде е Калан? — попита той, сграбчвайки една минаваща жрица. Лицето й бе обгърнато от паяжина бръчки.

— Зает е — каза възрастната жена и го изгледа укорително. Тя не изглеждаше впечатлена нито от ръста му, нито от цвета на кожата му.

— Доведи го. — На свой ред Призрака не обръщаше внимание на опитите й да се освободи. — Той ми е длъжник. Кажи му, че го търси онзи, който предишната нощ спаси проклетия му храм.

Жрицата го изгледа. Макар да изглеждаше невъзможно, смръщването й се задълбочи.

— Ще го потърся — каза тя и се отдалечи. Призрака се облегна на стената и затвори очи. Ако съсредоточеше слуха си да не обръща внимание на звуците и отстранеше разсейването на гледките, можеше да се съсредоточи изцяло върху болката си. А това го караше да се чувства по-добре. Слепоочията го пробождаха болезнено при всяка пулсация, но болката се намираше под контрол. Той можеше да почувства границите й. Почти не усещаше отминаващото време.

— Виждам, че си се завърнал — каза мъжки глас. Призрака се раздвижи и видя Калан. Свещеникът изглеждаше изморен, с възпалени от недоспиване очи и насилена усмивка. — На какво дължим честта?