Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— А с какво?

Отражението му задъвка долната си устна, сключило ръце зад гърба.

— Прегледах сумата, която трябва да заплатим на наемниците, заедно с обезщетенията за гражданите. Тя…

— Казах ти да ми спестиш това — тросна се Алиса.

— Позволете ми да продължа. — Бертрам запазваше тона си овладян и успокояващ. — Изпълних нареждането ви и не се отнасях към цената като към нещо от значение. Но се страхувах от евентуални нередности. И страховете ми се сбъднаха. Исканията на наемниците се оказаха невероятни, особено предвид дадените от тях жертви. Гилдията им изисква допълнителна компенсация за погиналите и техните близки и роднини. Освен това пожарите бяха повече и по-мащабни от очакваното, а вие поехте отговорност за почти всички случаи.

— И?

— Не ни остава нищо, лейди Гемкрофт. Богатството ви е похарчено. Освен ако не отложим плащанията с няколко години, няма да успеем да платим на поне една трета от наемниците и ще успеем да помогнем само за половината поправки.

Жената се вцепени.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Проверих няколко пъти.

Пожарите, които горяха пред нея, внезапно придобиха съвсем ново значение.

— Включил ли си и тази нощ в сметката?

— Само наемниците. И то без да включвам погиналите, защото още не разполагам със сведения за точната им бройка. За пожарите смятам, че трябва да приемем най-лошото.

Струваше й се, че светът се разпада около нея. Как бе възможно цялото й богатство да се стопи тъй бързо? Да, северните мини бяха започнали да носят по-малко приходи през последната година, но те далеч не бяха единственият източник на печалба. Нима гилдиите наистина бяха разрушили толкова много?

— Не всичко е изгубено — продължи той, приближи се и я прегърна през рамо, за да я успокои. — Измислих начин, който ще ни помогне да излезем от ситуацията. Освен това бихме могли да отложим някои плащания: за погиналите без семейства и за онези, чието положение сред пожарите не е толкова лошо.

— Какъв е този начин?

— Лорд Хардфилд е заделил значителна част от богатството си. Част, която е подготвял с мисълта да завещае на бъдещия си наследник. Ако двамата сключите брак, той би поел отговорност за дълговете ви. Позволих си да разговарям с него по въпроса. Той е склонен да ви помогне да преодолеете смъртта на сина си и да оставите зад себе си както нея, така и бедствието, което захвърлихте към града.

Тя скръсти ръце и ги притисна към себе си. Можеше ли да се омъжи за Артър? След пристигането си той винаги се бе отнасял мило с нея. И нямаше видимо намерение да си тръгва. Освен това неговата близост й даваше известна утеха. Марк й липсваше, но той нямаше да се появи, също като сина й. Може би Зуса беше права. Може би беше време да сложи край на всичко това.

— Кога? — попита тя.

— Трябва да стане скоро, особено като вземем предвид дълговете ви. Ако в началото заплатим значителни суми, ще задържим останалите от кредиторите си и ще ги убедим, че имаме намерение да изчистим дълговете си. Леон Кънингтън ще помогне, ако го помолите. Никой от членовете на Трифектата не би позволил друг да рухне, защото това би посрамило самата Трифекта. До няколко дни мога да подготвя церемонията и всички необходими документи, които да бъдат представени пред кралския съд.

Нещо в тона му пораждаше смътно неприятно усещане. Като стърженето на метал по стъкло.

— Подеми нужните процедури, но се ограничи да кажеш на Артър, че съм склонна да погледна положително на идеята. Нека той да ми предложи, а не старият съветник на баща ми.

Бертрам се усмихна.

— Права сте, права сте. Лека нощ, милейди. Може би скоро ще си възвърнете покоя.

— Лека нощ, Бертрам.

След като той си отиде, Алиса угаси свещите, върна се в леглото си и се опита да заспи. Но не можа.

— Артър Гемкрофт — прошепна тя, за да изпробва звученето на това име. Той щеше да приеме нейното фамилно име: такава бе традицията с всички мъже и жени, които влизаха в семейство от Трифектата. — Артър Гемкрофт.

Трябваше да признае, че името звучеше добре. Достатъчно дълго бе отлагала брака си. Време беше да постъпи практично.

Макар идеята да изглеждаше разумна, тя не й донесе успокоение. Алиса не спря да се върти в леглото си чак до сутринта. Прокрадналите се лъчи на слънцето осветиха измъчено лице.

Раната в крака на Призрака се оказа по-лоша от очакваното. Той се завърна в стаята си, внимателно свали оръжия и след това рухна в кревата. Тъй като прозорците нямаха завеси или кепенци, светлината се разливаше право в лицето му.