Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Разбира се, милорд. — Сесил отново се поклони. — А какво да правим с Орик?

Гандрем се усмихна широко.

— Той сам заяви, че предпочитал брадвата, затова пригответе бесилото. Той не заслужава нищо, дори и сам да избере смъртта си. Нека увисне от стената, както подобава на безчестните негодници.

Втора поредна нощ Алиса наблюдаваше от прозореца си как градът гори. Сега пожарите бяха повече. От дома си тя можеше да види седем. Какво ли означаваше това? Дали наемниците откриваха нови свърталища?

С празната си чаша тя поздрави звездите, обгърнати зад димен воал.

— Ти заслужаваше нещо по-добро, Натаниел — прошепна тя.

— Аз също се сещам за по-подходящи начини да почетеш сина си — каза Зуса, промъкнала се напълно беззвучно в стаята. Алиса бе привикнала с внезапните й появи, но този път трепна, прекалено изнервена.

— Може би. Но това е най-доброто, което можех да сторя.

— Лъжеш себе си. Всичко това цели да заличи твоята болка. Направѝ онова, което трябва да бъде направено, но го сторѝ истински. И понеси бремето си гордо.

Алиса захвърли чашата си към прозореца. Тя се пръсна при удара с удебеленото стъкло. Малки капчици вино потекоха към пода.

— Достатъчно. Не ми трябват речи и мъдрости. Искам да си върна детето…

Тя притисна чело към стъклото и се загледа в далечината. Опитваше се да извлече удовлетворение от гледката на пожарите. Но нищо от това не можеше да запълни празнината, която чувстваше.

— Както желаеш — каза Зуса.

— Остани — прошепна тя. Знаеше, че безликата се е наканила да се оттегли. — Какво става в града?

Другата жена посочи.

— Крадците са подготвени. Те запалиха тези огньове. И освен това избиха мнозина невинни. Мисля, че се опитват да настроят хората против краля. Има вероятност да успеят. Ако Велдарен е олтар, то ти го покри с кръв като жертва за сина си. Но не зная кой бог ще почете оброка ти. Може би и двамата ще измият ръце от този противен град.

Алиса кимна. Тя бе изпразнила ковчежетата си и бе заменила златото им с трупове. Струваше ли си подобна размяна? Нима можеше да има събитие, което да я оправдае?

— А какво стана с убиеца на сина ми?

Зуса си помисли за битката и за появата на Велиана. Безликата не знаеше за причината, поради която другата жена бе настояла да получи Стражителя. И не се интересуваше. Знаеше само, че Велиана е пожертвала приятелството им.

Но тя не искаше да разкаже на Алиса за почти пълния си успех. А не искаше и да я лъже. Затова разкри само част от истината.

— Намерих го и се изправих срещу него — призна тя. — Но той успя да избяга. Не зная къде е.

— А ти успя ли да го раниш?

— Да. До кръв.

— Поне това е нещо. Тази нощ ще излизаш ли?

Зуса опря омотаната си в ивици ръка и се загледа навън. И бавно поклати глава.

— Не. Сега има единствено хора, които се избиват едни други. Мисля, че дори и Стражителя се е отдръпнал, за да остави събитията. Може ли да си вървя?

Алиса кимна. По средата на пътя Зуса спря и се обърна. Тя изглеждаше също толкова уморена, колкото Алиса се чувстваше.

— Ако ми позволиш тази дързост, бих искала да те помоля за нещо. Нека това бъде последната нощ на хаос, Алиса. Смъртта не може да запълни болката от друга смърт. Само ще те изцеди допълнително и ще те остави още по-изнурена. Няма да се преструвам, че тези хора заслужават милост, поне повече от тях не я заслужават. Но пътят, който си избрала, отвежда единствено до разруха. Макар да съм готова да те последвам, не е нужно да се стига до това.

— Не съм сигурна, че ще успея да спра започнатото — каза Алиса.

— Ти си лейди Алиса Гемкрофт. Достатъчно силна си.

След това безликата излезе. Вратата тихо изщрака след нея. Алиса отново се обърна към пламъците, но повече не можеше да се съсредоточи. Чувстваше се изморена, в последно време почти не беше спала. През целия ден в имението бяха пристигали граждани, които да поискат обезщетение за щетите, нанесени от наемниците й. В крайна сметка Алиса се бе съгласила да плати всичко поискано, без значение от доказателствата. Не й бяха останали сили, за да спори. А по-късно бе прехвърлила тази отговорност върху Бертрам.

Сякаш призован от мисълта й, старецът отвори вратата и почука.

— Да, Бертрам?

Алиса задържа лицето си обърнато към прозореца, за да скрие сълзите си.

— Ако става дума за нещо, свързано с оплакванията, спести ми го. Не съм в настроение. А ти отдавна трябваше да си заспал.

— Както и вие. — Бертрам тихо се приближи. — Сънят ни спохожда трудно в подобни моменти. Идването ми не е свързано с исканията за обезщетения.