Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Беше ли ползотворна почивката ти? — попита свещеникът. Въпросът му бе зададен разсеяно, по-скоро по задължение, отколкото от искрен интерес.

— От години не бях спал така. Колко време е минало?

— Около пет часа.

Калан придърпа стола иззад бюрото си и се отпусна в него, загледан в плота. Няколко минути той не каза нищо, а се зае да разтърква челото си и да се наслаждава на спокойствието.

Призрака бе виждал подобни прояви и преди — у войниците след дълга битка. След като кръвта и телата изчезнеха от дневния ред, бойците се оттегляха в себе си, за да почерпят спокойствие от усамотението и втрият тишина в слепоочията си.

— Все още ли е зле? — попита Призрака. Мълчанието бе започнало да го измъчва.

— Беше — отвърна Калан, все така загледан в бюрото си. — Сега е по-добре. Има много мъртви. И още повече гняв и безнадеждност. Прекалено много са онези, които очакваха чудеса.

Призрака почувства зараждането на ново неловко мълчание. Тъй като тази тема не бе подходяща за него, тъмнокожият насочи разговора към по-светски теми.

— Какво му има на коляното ми? — попита той. — То не издържа тежестта ми.

Този път Калан погледна към него.

— Отстраних инфекцията и затворих раната, но мястото все още е чувствително. Заклинанието, което използвах, за да заглуша болката ти, изчезва бавно. Докато то отшуми, повечето от мускулите на засегнатото място ще останат неподвижни. Недей да напрягаш крака си, няма как да ускориш процеса. След няколко часа отново ще можеш да ходиш, макар и с накуцване. А след още няколко ще можеш да продължиш с делата си. С убиването, предполагам. Което ще изпрати при мен още мъже и жени, които да лекувам.

— Платих за целение, не за обиди.

— Извини ме. Не беше уместно от моя страна.

— Не беше.

Призрака наклони глава към стената, защото не искаше да гледа към стареца. Единствените, които бе убивал в последно време, бяха онези, за които му бе платено, или наемниците, от които бе защитил храма. Такава благодарност ли му се полагаше за постъпката? Мъгляви обвинения и званието на убиец?

— Имаш ли представа какво е да живееш на място, където всички те мразят или се страхуват от теб? — попита Призрака.

— Мнозина се чувстват неспокойно в присъствието ми. Много други се гневят на думите ми.

— Но не и целият град. Дори и онези, които се страхуват от теб, са тласкани от неразбиране. Мен също не разбират, но разликата е, че биха могли да станат като теб, стига да поискат. А каквото и да направят, не могат да заприличат на мен. Биха могли да се намажат със сажди, но това ще изчезне след първата вана.

Калан се облегна на стола си и обърна глава към събеседника си. И за пръв път го погледна с внимание.

— Заради това ли боядисваш лицето си? За да им покажеш колко си различен?

Призрака прихна.

— Искаш ли да знаеш защо? Истинската причина? Боята трябва да им покаже как разликата между нас, между мен и теб, е нещо незначително като слой боя. Нещо тъй дребно, че ние дори не му обръщаме внимание, когато го нанасяме върху стена или броня. Но никой не съзира това. Вместо това те ме поглеждат с още по-голям ужас. В началото преследваните от мен ме наричаха Призрака. А аз започнах да си служа с това име. Ако не друго, те мразеха и се страхуваха от моето творение, а не от мен самия. Нека съсредоточават омразата си върху нещо, което бих могъл да захвърля с лекота.

— Убиец ли си? — попита свещеникът.

— Не. Но мисля, че Призрака е убиец.

— А кой си ти, когато не си Призрака?

Тъмнокожият го погледна. Искаше да открие същинската мисъл, която се криеше зад въпроса. Калан изглеждаше искрено заинтересуван в питането си, у него нямаше лъжа или притворство, а Призрака се считаше за експерт в откриването им. Кой беше той, когато не беше мъжът с бялото лице? Кой беше той, когато не преследваше хора и не прибираше пари в замяна на труповете им?

— Не съм сигурен, че си спомням.

— Помниш ли собственото си име?

Трябваше да го е запомнил, но се оказа, че не е така. Преди повече от десет години той бе започнал да използва призрачното прозвище. А преди това бе сменил десетина имена, по едно за всеки град, в който бе спирал пътуването си. Спомените от детството, в които майка му се обръща към него, също бяха останали изгубени в мъглата на времето. Внезапно той изпита срам. Прииска му се да се махне от настойчивия поглед на свещеника.

— Не — изрече накрая той. — И може никога да не си го спомня. Защо те интересува това, старче?