Дэвид Далглиш - Танц с остриета

За последно Джерънд Кролд бе виждал жителите на Велдарен толкова гневни по време на гладните бунтове преди пет години. Като кралски съветник му се бе наложило да изслуша множество оплаквания относно бездействието на градските стражи, пожарите, кражбите, а също и изисквания за компенсации. Седнал в неудобен стол, разгърнал счетоводна книга пред себе си, той отхвърляше всяка молба. Редиците молители не свършваха. И то при положение, че войниците не пропускаха някои от по-дрипаво облечените лица.

Когато слънцето най-сетне залезе, Джерънд проведе разговор с краля, в който го излъга за продължаващата поданическа привързаност. След това най-сетне бе свободен да се оттегли в покоите си, където по негово нареждане слугите бяха приготвили бутилка вино.

— Проклети крадци — промърмори той, докато оставяше коридора зад себе си. Изминалите пет години бяха посребрили косата му и бе превърнал брака му в редки преспивания със съпругата. Кролд прекарваше почти цялото си време в замъка.

Съветникът извади тапата, наля си чаша и вдигна тост към празната стая.

— За теб, Алиса. За два дни ти успя да разрушиш пет години напредък.

— За Алиса — съгласи се нечий шепот, докоснал тила му.

Джерънд едва не се задави. Той се извъртя рязко, с уплах, накъсван от колебание — дали да изтегли оръжие, или да рухне на колене и да се моли за живота си. Последният, промъкнал се в покоите му, бе самият Трен Фелхорн, придружен от някаква крадла. Двамата бяха заплашили живота на съпругата му, за да го принудят да внесе известни изменения в градското законодателство. Този път, загледан в сивия плащ насреща му, той си помисли, че няма за втори път да се поддаде на същата заплаха.

— Трен? — промълви той. Промъкналият се действително приличаше на него. Трен Фелхорн на младини.

Неочаквано съветникът бе пронизан от страх. Може би Фелхорн беше безсмъртен, неподвластен и дори господар на времето. Градът никога нямаше да се отърве от него.

Усмивката, изникнала върху лицето на непознатия, прогони нелепата мисъл. Това не беше Трен. Косата беше друг цвят.

— Не — отвърна мъжът, разпознал мислите му. — Аз съм Стражителя. Може би си чувал за мен?

— Чувал съм, но не бях сигурен, че съществуваш в действителност — засмя се Джерънд Кролд. — Сега виждам живото доказателство пред себе си.

Стражителя грабна чашата от ръката му и я допи. След това примлясна и му подметна един свитък.

— Прочети.

Джерънд изпълни повелята. И след всяко следващо изречение изумлението му растеше.

— Искаш идеята да бъде приписана на краля? — попита той, когато вдигна очи. — Но защо?

— Колкото повече бъдат замесени, толкова по-добре — отвърна Стражителя. Той се бе облегнал до вратата, където тя би го скрила при отваряне. Дори и ако Джерънд успееше да повика войниците (и да остане жив), натрапникът пак щеше да ги изненада. — Освен това ми е нужна трета страна, на която останалите две да имат доверие. Дворецът е приемал подкупи и от Трифектата, и от крадците. И двете страни смятат, че в крайна сметка тяхното влияние е решаващо.

— Едуин никога не би се съгласил. Той още се бои, че някой ще отрови чая му или ще посипе метални стърготини в брашното за хляба му. И подскача при вида на всяка сянка.

— И двамата с теб знаем, че в момента кралят трябва да се страхува от нещо много по-реално. Градът е побеснял. Вие не успяхте да защитите обикновените жители. Този път нещата стигнаха прекалено далеч. Една четвърт от града е опожарена. В ръцете на наемниците погинаха невинни мъже и жени. Онеправданите се обръщат към двореца, но не намират нито съчувствие, нито справедливост. Няма към кого да се обърнат и на кого да се доверят. Помниш ли предишните бунтове? В сравнение с назряващите сега, онези ще приличат на мирни шествия.

Джерънд кимна. Той сам бе видял гнева на мнозина от чакащите. А срещата с него определено не бе оправила настроението им. Нямаше да е трудно да убеди крал Велор да се съгласи. След като подсилеше страховете му, а после му предложеше изход, който на всичкото отгоре щеше да го превърне в герой, владетелят щеше да приветства предложението.

Съветникът отново погледна към пергамента. Опитваше се да открие уловката, притаена сред думите.

— А ти какво ще спечелиш от всичко това? — осмели се да попита Кролд.

— Всички искаме да оставим наследство. Това ще бъде моето. Впоследствие споразумението ще зависи от теб. Ще бъдеш ли в състояние да го поддържаш?

Тези думи събудиха отдавнашен спомен. А и лицето… Преди пет години той се бе опитал да залови сина на Трен Фелхорн. Дори бе използвал Робърт Хаерн, предишния кралски съветник, за да му помогне. Изминалото време бе размътило образа в паметта му, а и детето също бе пораснало, но въпреки това…