Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— И все пак… — Хаерн махна с ръка към западналия квартал. — Ти заслужаваш нещо много по-добро. И по-безопасно.

Тя сви рамене.

— Брат ми си бе набелязал и друго място, но кралят дори отказа да чуе предложението му. Няма значение. Две години се крих в храма, за да избягам от гнева на Трен. Свикнала съм да стоя вътре.

— Това не е правилно.

Делисия му се усмихна.

— Да живееш на улицата — ето това не е правилно. Аз поне имам истинско легло, а също и семейство, с което да споделям храната си. А какво имаш ти, Хаерн? Какво си постигнал през годините?

Той си помисли за сключваните сделки, разпръскваните слухове, извършваните нощем убийства и дните, прекарани край останалите бездомници.

— Опитах се да спра войната на баща си. Опитах се да убивам, докато не са останали хора, които да се сражават заради него. Но се провалих.

Девойката взе ръката му между дланите си.

— Прекалено жесток си към себе си. Всички допускаме грешки. Някога ти искаше нещо повече; нещо различно от онова, което баща ти бе подготвял за теб. Мисля, че все още го искаш. Но в мъстта няма да откриеш този живот, Хаерн. Там ще намериш само тъга и самота. Ти си израснал сам, разбрах това още първия път, когато те видях. Няма да промениш нищо, докато не промениш това.

Двамата замълчаха. Хаерн събираше смелост да зададе измъчващия го отдавна въпрос.

— Мразиш ли ме, задето убивам?

— Не. Не съм толкова наивна. Бих искала да живея в свят, където няма да има убийства, но не мисля, че някога ще доживея да го видя. Няма да те съдя, Хаерн. Мога единствено да се опитам да остана светла сред свят, вманиачен по мрака. Ако ти е нужна прошка, знай, че я имаш от мен и Ашур. Ако ти е нужна насока, попитай. Ще се постарая да ти отговоря. Ще целя раните ти и ще се моля за теб, преди да заспя. Няма да те мразя. Как си могъл да си помислиш подобно нещо?

Хаерн се почувства като дете и стисна ръката й. Девойката отпусна глава върху рамото му.

— Всички тези години — тихо каза тя. — Къде спеше? Къде живееше?

— На улицата — каза Хаерн. Смущаваше се да говори за това, но нямаше да си позволи мълчание.

— И през зимата ли? Как се справяше със студа?

— Всяка година хиляди презимуват на улицата. В постижението ми няма нищо специално.

— Съмнявам се, че тези хиляди го правят по избор. Ти си специален, Хаерн. Няма смисъл да се преструваш в противното. Защо търпиш всичко това? Защо просто не избягаш и не започнеш друг живот?

— Защото…

Хаерн замълча. Искаше да отговори искрено, но това означаваше да знае в какво вярва.

— Защото не мога да позволя баща ми да спечели. И не само той. Целият противен сенчест свят, който разлива смрадта си, за да погълне теб, мен и всичко останало добро във Велдарен. Научих всичко за тайната власт, владееща града. И после сторих всичко по силите си, за да я унищожа.

Делисия се притисна до него и го прегърна.

— Сигурно си бил много самотен — прошепна тя.

Отново изникна онзи срам от стореното. Той бе издържал изминалите години, отдаден на единствената си цел. Желанието за мъст му бе позволявало да издържи всичко и бе придало смисъл на съществуването му. Не му трябваше светлина, която да разпръсне този мрак.

— Тази вечер ще излизате ли? — попита Хаерн, отново склонен да смени темата. — С останалите наемници.

Делисия поклати глава:

— В началото Тарлак не бе разбрал за каква мащабна операция става дума. Фактът, че не членуваме в наемническата гилдия, си има и недостатъци. Предишната нощ е единственото, което Алиса ще получи от нас. — Тя поспря. — Ами ти?

Хаерн въздъхна.

— Мисля, че да. Аз също имам роля в това, без значение дали ми се иска.

Тя се отдръпна и внимателно взе ранения лакът. За пръв път Хаерн се загледа в нея и видя умората й. Очите й бяха зачервени.

Въпреки това Делисия затвори очи, пое си дъх и започна да се моли. Меко сияние се изля от пръстите й и попи в раната. След няколко минути тя спря.

Болката бе изгубила остротата си и се бе превърнала в лекото неудобство на преуморен мускул. След като двукратно раздвижи ръка, Хаерн я прецени като подходяща за битка.

— Трябва да вървя — каза тя. — За мен не е безопасно да стоя на открито след залез.

— Постой още малко. — Хаерн я хвана за ръката. — С мен няма да ти се случи нищо. Обещавам.

Искаше му се да може да разгадае погледа й.

Тя се поколеба за миг, преди да седне отново и да обвие ръце около него. Хаерн си позволи да затвори очи. Единствено край нея можеше да си позволи да се отпусне и да забрави постоянната напрегнатост. Край нея нямаше какво да крие и причина да го крие.