Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Ингъл не можеше да се похвали като особено умен, но не можеше и да се отърве от впечатлението, че пътникът го занася.

— Дай да го видя — рече той. Мъжът продължи да крачи, което принуди Ингъл да скочи пред него. Пътникът пак не забави ход. Войникът бе принуден да направи няколко крачки назад и да изтегли меча си. — Покажи ми какво има в чувала. Мисля, че това не е прасе.

— Щом настояваш. — Със сумтене онзи свали чувала и го отпусна на земята. — Малко е прасенцето, може би ще стигне за Джон и неколцина от най-близките му…

Докато говореше, ръцете му тромаво развързваха възела. В мига, в който въжето бе освободено, чувалът се раздвижи. От него изскочи момче, несъмнено търсеният Натаниел. Момчето се промуши под краката на коня и се затича към замъка.

Ингъл изпсува и се обърна да го последва. Матю скочи пред него. Той държеше стар меч, наскоро почистван, но пак некачествен. Въпреки това той го стискаше с решителност, полагаща се на някакво свято оръжие.

— Изчезни, селяндурино! — кресна Ингъл и замахна с меча си с надеждата да изтласка неопитния си противник. Онзи реагира с тромаво движение, което все пак успя да спре вражеското острие и да го блъсне. Но вместо да се възползва от предимството си, Матю се отдръпна. Зад него пикльото ревеше с цяло гърло:

— Той ще убие баща ми, той ще убие баща ми, ще го убие!

И още как, сополивко , помисли си войникът.

Ингъл направи лъжливо движение и се подсмихна на лекотата, с която фермерът се подведе. Истинският удар разсече ръката на Матю и го накара да извика от болка. Войникът веднага замахна отново, този път към стомаха му. Мъжът подложи острие точно навреме. Отекна звън, но нещо в него не прозвуча особено чисто. Едно от оръжията не реагираше правилно. И това не беше мечът на Ингъл.

По ръката на фермера се стичаше кръв. Лакътят му трепереше.

— Трябваше да го предадеш — каза Ингъл. Погледите им се срещнаха за момент. В очите на Матю личеше, че и той мисли същото. Войниците от замъка вече се приближаваха, за да пресрещнат тичащото с викове момче.

В гърлото на Ингъл започна да набъбва страх. Дори и ако останеше жив, как ли щеше да го накаже Орик за тази издънка? Поне можеше да убие глупака, който му бе създал толкова проблеми.

Той замахна. Върхът на меча му потъна сред ребрата на фермера преди онзи да е успял да се защити. Едновременно с това Ингъл пристъпи напред, стовари удар върху вражеското оръжие и отново замахна към незащитената плът. Матю отстъпи назад, но прекалено бавно — той беше фермер, а не боец.

Острието на Ингъл посече ключицата му. В далечината Натаниел изпищя. Матю се задави и изтърва оръжието си. Устните му започнаха да треперят. Войникът го изрита в гърдите и освободи острие. Тялото рухна на земята и остана да лежи неподвижно.

— Упорит боклук — промърмори Ингъл и обърса меч от панталона му.

— Хвърли оръжието! — наредиха двамата постови от замъка. Те бяха извадили мечове, затова Ингъл послушно изпълни нареждането. И се усмихна към Натаниел, който трепереше зад войниците, насълзен.

— Какво означава това? — попита единият, докато вдигаше захвърления меч. Другият бе притиснал върха на своето оръжие към гърба на Ингъл. Ръка откачи кинжала от колана му и също го захвърли на земята.

— Орик може да обясни по-добре от мен, но щом питаш… — Ингъл посочи към тялото. — Този е похитител. Зная, защото го търсихме къде ли не. А това момче… — За момент той погледна към хлапето и се усмихна, доволен от лъжата, която бе започнал да изгражда. — Това е Натаниел Гемкрофт. Жив, както се надявахме.

Детето бе пребледняло.

— Не бях отвлечен — настоя Натаниел. — Не бях. Той ми помагаше, а вие оставихте да го убият. Защо?

От очите и носа му бяха започнали да се стичат струйки. Първият войник го хвана за ръка. Другият сграбчи Ингъл над лакътя и грубо го поведе към замъка.

— Лорд Гандрем ще реши това — каза вторият. — Мълчи и отговаряй само когато те питат, разбра ли?

— Иска ли питане — отвърна Ингъл. — А ти не ме стискай толкова. Много скоро ще ме приветстваш като герой.

Четиримата влязоха в замъка и последваха изумрудения килим, отвеждащ към залата за посещения. Юри и Орик вече бяха там, потънали в разговор с Джон Гандрем. При влизането на войниците лордът сепнато се раздвижи в трона си, разпознал момчето.

— Натаниел? — промълви той.

Погледът на Орик бе готов да изпепели Ингъл. Войникът побърза да изложи версията си и тук, за да покаже посоката на лъжите и пред командира си.