Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Току-що го спасих от похитителя му — самодоволно каза той. Бронирана ръка го перна по тила. За момент пред очите му изникна пейзаж с жълти звезди и мораво небе.

— Никой не те е питал — каза стоящият зад него войник.

— Поднасям извинения — промърмори Ингъл.

Натаниел притича в ръцете на лорда и отново се разрида. Джон го галеше по гърба и шепнеше с успокояващ глас. А очите му непрекъснато се извръщаха към липсващата ръка.

— Милорд — поде единият от пазачите, — този мъж нападна пътник, придружаван от момчето, и го уби преди да успеем да се намесим. Доведохме ви и двамата.

— Ти ми каза, че търсите някакъв човек — каза лорд Гандрем, обърнат към Орик. — Но бях останал с впечатлението, че става дума за някакъв крадец.

— Именно. Той бе откраднал Натаниел — каза Орик. Ингъл просия. Началникът му щеше да използва неговата лъжа. — Но не очаквахме, че ще го намерим тук. Може би бе дошъл да поиска откуп?

Натаниел бе започнал да клати глава. Ингъл го наблюдаваше внимателно. Думите на едно невръстно момче надали щяха да имат тежест срещу казаното от неколцина мъже, но пък човек никога не знаеше. Да можеше да продължи да циври и да си затваря човчицата…

— Получих вести за погребението на Натаниел — продължи Гандрем. — Макар и със закъснение. Разбрах, че самият ти си занесъл тялото, Орик.

Въпросният навлажни устни.

— Едва впоследствие заподозряхме, че тялото не е на Натаниел. Разбирате ли, то беше изгоряло до неузнаваемост. По-късно сметнахме, че това е номер на похитителя, целящ да му осигури спокойствие, затова подновихме диренето си. Тъй като разполагахме единствено с подозренията си, предпочетохме да работим сред пълна дискретност. Не искахме да даваме на лейди Гемкрофт лъжливи надежди.

— Той лъже — каза Натаниел. — Не го слушайте, той лъже! Мъжът беше мой приятел, а онзи го уби! Мъжът ми помагаше!

Орик продължи с по-тих глас, съответстващ за засягането на деликатна тема.

— Някои от похитителите са коварно безскрупулни и разполагат с методи да придобият привързаността на жертвите си. Момчето се нуждае от почивка. Определено преживяното му е дошло в повече.

— Докато тичаше към нас, то крещеше, че убиват баща му — обади се един от пазачите.

Джон кимна. През цялото време той държеше Натаниел близо до себе си.

— Какво е станало с ръката ти? — попита Гандрем.

— Те ми казаха, че ръката ми се е разболяла и трябвало да я отрежат.

— Кои са тези те?

Ингъл се опули. Това вече щеше да се окаже по-трудно за обясняване. Може би ако хвърлеха вината върху съпругата…

— Тя е обикновена лъжкиня — каза Ингъл, без да обръща внимание на острия поглед на Орик. — Сигурно е отрязала ръката, за да го измъчва.

Лицето на лорд Гандрем се навъси.

— Тя?

Ингъл понечи да отвърне, но замълча. Не знаеше какво да каже.

— Исках да…

— Открихме жена, която твърдеше, че Натаниел се намира при съпруга й — каза Орик. Той правеше всичко по силите си, за да заглади ситуацията, но бе видно, че се е заел с непосилна задача. Очите на лорда се бяха присвили и му придаваха вид на готвеща се да атакува змия. — Така знаехме къде да го търсим.

Гандрем потупа детето по главата и се приведе към него, за да прошепне нещо, което Ингъл не чу. Натаниел му отвърна по същия начин.

Джон се отпусна в стола си.

— Отведете ги — обърна се той към войниците си.

— Почакайте, правите грешка!

Ръцете на Ингъл се оказаха сграбчени и болезнено извити назад. Само за миг залата се бе изпълнила с войници.

В първия миг Орик посегна към меча си, но се отказа, разубеден от численото превъзходство. Един от войниците стовари брониран юмрук в лицето му, за да изрази презрение към необмисления му жест.

— Аз не бях там! — изкрещя извличаният Ингъл. Това само влоши нещата. — Орик беше, той видя всичко, аз само изпълнявах заповеди.

— Върнете този! — ревна Джон Гандрем и се надигна от престола си.

Двама от войниците му довлякоха Ингъл обратно и го тласнаха на колене. Юмрук го сграбчи за косата и го принуди да сведе глава почтително.

— Искам да гледаш внимателно — обърна се лордът към Натаниел. — Заслужил си го. С една ръка ти предстои труден живот. Не бива да го живееш с мисълта, че виновните не са получили заслуженото. Така се отнасяме с отрепките, които посмеят да повдигнат ръка срещу нас.

— Не — изхленчи Ингъл. Главата му отново бе блъсната, този път назад. Лорд Джон Гандрем държеше красив меч, чийто ръб бе притиснал до гърлото му.