Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Глупави псета. Живели сте сред този хаос толкова дълго, че той се е превърнал в нещо нормално за вас. Трифектата и гилдиите воюват, а за вас това е приемливо, стига кралят да ви защитава. Миналата нощ унищожи апатията ви. Миналата нощ вашата кръв също се проля. И вие беснеете, но само срещу вашия защитник. Който е трябвало да сложи край на това още преди години.

Призрака бе пристигнал във Велдарен неотдавна и знаеше малко неща за крал Едуин Велор, но онова, което бе научил, никак не бе положително. Сред троснатите реплики на мъжете, които ругаеха честта на своя владетел, и язвителните женски клъввания, въртящи се около липсата му на мъжественост, ставаше ясно, че страхливото му безразличие няма да може да продължи още дълго. Но чия страна щеше да заеме кралят: на гилдиите или на Трифектата? По-логично изглеждаше приобщаването му към тримата заможни големци, но пък Призрака не бе сигурен. От коя от двете страни кралят щеше да се страхува повече? Ако той беше истински страхливец, щеше да се опасява повече от врага, който не може да спре с крепостни стени. Врагът, който би излял отрова в чашата му и би заплашил съня му с кинжал.

Когато се наяде, той се напи с вода от фонтана и се отправи към седалището на наемническата гилдия.

Заварената там навалица не го изненада. Бедни и богати излагаха оплакванията си и гръмко настояваха да им бъдат възстановени щетите, нанесени в изминалата нощ на хаос. Бил Трет, възрастният чиновник, не спираше да отговаря с една и съща изкрещяна реплика.

— Отнесете жалбите си до Алиса Гемкрофт. Тя обеща да поеме пълна отговорност за случилото се. Съжалявам, ако домът ви е изгорял или някой е умрял, но ви моля да се обърнете към Алиса Гемкрофт. Тя обеща…

Призрака стовари огромния си пестник върху рамката на вратата. Звукът прогърмя в малкото помещение. Посетителите, почти двадесетина, подскочиха едновременно.

— Достатъчно! — изрева той. — Идете в имението на лейди Гемкрофт и изложете проблемите си пред нея.

Мускулестата му ръка задържа вратата отворена. В тази поза личаха оръжията, окачени на колана му. Той плъзна поглед по събраните, за да им покаже, че не възнамерява да спори. Неколцина се изнизаха веднага, но имаше и такива, които останаха. Само шепа от тях носеха оръжия. Надали умееха да си служат с тях.

— Сега ще пусна вратата — продължи той с по-тих, но също толкова дълбок глас. — Когато тя се затвори, ще убия всички, които не са членове на наемническата гилдия. Разбрахте ли?

Той отпусна ръка. Жилав мъж, облечен в скъпа коприна, се хвърли към нея, за да й попречи да се затвори. Останалите също побързаха да го последват. Вътре остана само благодарният Бил.

— В името на бездната, какво се е случвало през нощта? — попита той. — Неколцина от тях бяха готови да скочат отвъд бюрото и да ме нападнат.

— Подплашени овце. Остави Алиса да се занимава с тях. Няма причина да търпиш блеенето им.

— Съмнявам се, че си дошъл тук, за да ме спасиш. — Чиновникът седна и приглади коса, сетне измъкна една бутилка и отпи голяма глътка. — Какво искаш? — попита, докато затваряше чекмеджето.

— Интересува ме малка група наемници. Начело им стои някой си Тарлак. Какво можеш да ми кажеш по въпроса?

Бил повдигна вежда.

— Сещам се. Известни са ми главно заради неприятностите, които ми създават. Тарлак Есхатон отказва да се присъедини към гилдията ни и да плаща процент. Последният от хората ни, когото изпратих при тях да им напомни, се върна като жаба.

Призрака премигна.

— Жаба?

— Жаба. Цяло състояние ми струваше да поискам представител на Съвета на маговете, който да развали магията. Онези от Съвета също не са във възторг от Тарлак. Тъй като той се води напуснал чирак или нещо от сорта, той не е официален член и те не го смятат за свой проблем. Поне не и докато не започне да взривява къщи или да се амбицира прекалено.

— А какво представлява той сега?

— Дребен наемник. Защо питаш?

— Трябва да го намеря.

— За последно се беше настанил в къща на улица „Пурпурна“. Пада се тринадесета след пресечката с „Брадвена“. Все още би трябвало да си е там.

— Знаеш ли колко хора има край себе си?

Бил отпи нова глътка, замисли се и се изправи. След като заключи и зарези вратата, той се върна на мястото си.

— Мисля, че за днес стига толкова работа. Не ми харесва този разговор, Призрако. Защо се интересуваш толкова за Тарлак?

— Той знае нещо.

— Доколкото съм чувал, онези, които знаят нещо, което ти би искал да знаеш, имат навика да изникват мъртви.