Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Може би. Но опитът ще бъде толкова забавен. Да не би да започваш да се плашиш от мен, Велиана? Приеми величието, което заслужаваш, а останалите да вървят по дяволите. Гарик е взел гилдията ти. Помогни ми да я превърна в нещо, което историята на Дезрел не е съзирала.

Тя все още не бе сигурна, но нямаше намерение да му каже.

— А какво стана с гилдията на Паяците? Нямаше ли да се срещаш с Трен?

Очите му блеснаха, а усмивката стана по-широка. Въпреки това Велиана остана с впечатлението, че е доловила и страх.

— Ела с мен — каза той. — Надявам се, че не сме пропуснали веселбата. При посещението при Гарик научих нещо, което ме накара да преосмисля по какъв начин Трен ще реагира на по-раншното ни посещение.

Двамата замениха гилдийните си наметала с груб плат, който не показваше принадлежност. Велиана повдигна качулката, за да скрие белега. Тъй като сутрин духаше пронизващ вятър, качулката изглеждаше напълно на място.

По заобиколен път двамата се отправиха обратно към скривалището на Пепелявата гилдия. Още по средата на пътя Велиана забеляза издигащия се дим.

— Какво е станало? — попита тя.

— Бъди внимателна. — Магьосникът вървеше притиснат до стената и надничаше при всеки завой. — Може да сме си спечелили още неколцина врагове. Спомняш ли си, когато Ястребите се опитаха да ви устроят засада? Първата ни среща. Гарик не направи нищо, нали?

— Не. Но какво общо има то…

— Паяковата гилдия нападна Ястребите на следващия ден. Защо според теб? И защо Гарик неочаквано се е одързостил дотолкова, че да се осмели да те предизвика?

Осъзнаването се стовари като таран отгоре й.

— Жалък мазен плужек. Ще го убия. Ще го измъчвам с дни.

— Стига да е още жив — каза Мъртвешката маска, докато навлизаше в една от близките къщи: постройка с отделни апартаменти. Двамата се изкачиха на втория етаж, където Велиана разби една от вратите (след като никой не отвърна на почукването им). Стаята бе разхвърляна и празна. Обитателите бяха или мъртви, или избягали.

Магьосникът се доближи до прозорчето, от което се виждаше гилдийното убежище, а после отстъпи на Велиана. Цялата постройка пламтеше, рухнала сред гъст черен дим. Бяха я заобиколили крадци в цветовете на Паяковата гилдия.

Пред очите й някакъв ужасно обгорен крадец изпълзя от отломките. Клетникът бе прострелян още преди да се е изправил на крака.

— Невероятно. — Мъртвешката маска надникна отново. — Връхлита ни цяла армия наемници, а той без колебание унищожава цяла гилдия заради едно-единствено предателство. Трен не е от колебливите.

Той се отпусна върху изтърбушеното легло.

— Трябва да поемем контрол над гилдията веднага. Надявах се на известно предателство, някой и друг убит, но подобна реакция изненадва дори и мен. Жестокостта на Трен е удивителна. Ако не побързаме, Пепелта ще бъде унищожена напълно и останалите гилдии ще си поделят територията й. Поне за момента наемниците създават достатъчно заетост. А що се отнася до Трен… Ако искаме да има надежда за мир, с него трябва да се разправим по един или друг начин. Къде ще избягат останалите от гилдията след опожаряването на убежището?

— Старото скривалище — отвърна тя. — Под Разсеченото прасе . Разширихме избата, за което заплатихме богато. То още си стои. Собственикът е старо куче, което не се трогва от наемници.

— Тогава ще отидем именно там — каза магьосникът и намести маската над лицето си. — Трябва да видят, че си жива, да чуят искането ми за покорство. От този момент Пепелявата гилдия преминава под мой контрол.

— А ако Гарик е още жив?

Той й се усмихна.

— Тогава ще си получиш отмъщението, стига да си достатъчно силна.

Велиана потупа кинжалите си.

— Ще се справя. Сега ме последвай и си отваряй очите. В никакъв случай не искам да умра, преди металът им да е вкусил от кръвта на Гарик.

Слънчевите лъчи събудиха Призрака. Той се размърда, потърка очи и ги отвори. Прецени, че вече е пладне. Стомахът му къркореше, а главата го болеше. Тялото му не би имало нищо против да поспи още няколко часа, но трябваше да издържи.

Все пак той не прибързваше. Разполагаше с име и с място. Това означаваше претърсване и разпитване. За начало нямаше да му навреди да хапне нещо.

Той напусна странноприемницата и пое към пазара в центъра на града. Там си купи крайшник, натъпкан с масло и мед, и седна да се нахрани край фонтана, където се заслуша в разговорите на минувачите. Преобладаваше не страхът, както бе очаквал, а гневът. Още по-изненадваща бе посоката му. Те не се гневяха на гилдиите или Трифектата, а на краля.