Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Изникнал на улицата, той погледна към покривите. По негова молба Велиана бе останала скрита там — в случай че Гарик поиска да стори нещо глупаво. Макар че бе отсъствал не повече от няколко минути, нея вече я нямаше. Странно. Дали някой друг не бе я забелязал?

Мъртвешката маска се отправи към сградата, заобиколи и се изкачи. Очакваше да открие Велиана притисната към покрива, но той бе пуст.

— Вел?

Тогава видя кръвта. Тя го отведе до една уличка, в която видя Велиана коленичила край някакъв мъж. Той носеше захабени дрехи, тъмни, без гилдийни цветове. Косата му бе руса, подстригана късо, а гърдите му бяха изцапани с кръв. В първия миг магьосникът си помисли, че Велиана го е нападнала, но при слизането си установи, че тя го превързва.

— Какво става?

— Това е той — отвърна тя. Не се бе изненадала от появата му. — Трябва да е той. Изправих се срещу него веднъж, преди години. Но кой друг би могъл да е Стражителя? Това е Арон… Синът на Трен Фелхорн.

Мъртвешката маска се вторачи в младежа, а плановете, вихрещи се из главата му, започнаха трескаво да се преподреждат с оглед на новите обстоятелства. И всяка от новите комбинации бе по-добра от предишните.

— Помогни ми да го пренесем. Предстои ни много за обсъждане.

Хаерн се свести с пулсиращо главоболие и без никаква представа къде е попаднал. За последно помнеше как бе пълзял по някакъв покрив и бе скочил на улицата.

Очите му постепенно привикнаха с полумрака. Обгръщаха го каменни стени. Тъмница? Не, помещението по-скоро приличаше на мазе. Нямаше прозорци, осветяваха го факли.

— Вече си буден.

Той повдигна глава. Пред него стояха мъж и жена. Непознатият носеше червена роба, а тъмната му коса бе стегната на опашка. Жената му изглеждаше някак позната. Може би я бе виждал преди много време. Споменът за нея имаше нещо общо с дългия белег, който разсичаше лицето й и изпълваше едното й око с кръв.

При опита си да се надигне Хаерн осъзна, че е завързан за стола. И то умело. Възлите не позволяваха и най-малко движение. В мига, в който се напрегна, няколко обвили врата и гърдите му жици стегнаха дишането му.

— Не съм сигурен, че искам да остана буден — каза той и си наложи да остане спокоен. Знаеше, че такава съдба го очаква. Не можеше да се сдобие с омразата на всяка от гилдиите и да очаква да живее вечно.

И все пак краят бе настъпил прекалено рано. Той бе постигнал толкова малко. Щеше да умре без приятели, без наследство. Жалко.

— Помниш ли ме? — попита жената. — Нощта на последната сбирка на Трифектата. Тогава ти още беше момче. Сражавахме се…

Тогава той наистина си спомни. Беше я виждал два пъти — когато баща му се бе опитал да я накара да предаде първомайстора си, а после в имението на Леон Кънингтън. Тя се казваше Велиана. В онази битка сред горящия таван тя почти не го бе убила.

— Помниш ме — продължи тя, доловила погледа му.

— Не бих могъл да забравя — тихо отвърна Хаерн. — Ти ми показа, че никога не бих могъл да избягам. Арон беше мъртъв, но ти не ми повярва. Отказа да повярваш.

Тя скръсти ръце и се облегна на стената. Мъжът мълчеше. Оставяше тях да говорят.

— Онази нощ можеше да ме оставиш да умра сред пламъците — каза Велиана. — Защо не го направи?

Хаерн сви рамене доколкото му позволяваха обстоятелствата.

— Не биваше. Бях там, когато баща ми те остави да умреш в ръцете на онзи отвратителен Гилеас. Не можех да го допусна отново.

Настъпи мълчание. Когато жената заговори отново, тонът й бе изгубил част от остротата си.

— След онази нощ оповестих, че Арон Фелхорн е мъртъв. Казвах си, че правя това, за да нараня баща ти, но това не беше вярно. Сторих го заради теб, защото ти ме пощади. Арон наистина бе мъртъв. Какво беше онова име, което ти изрече тогава? Нещо простовато…

— Хаерн.

— Да. Това ли си ти сега? Хаерн Стражителя? Трудно ми е да повярвам, че ти си същото момче, което е спасило живота ми. Знаеш ли колко от избитите от теб бяха мои приятели и познати? Ти все още си синът на Трен. Може би трябва да си върнеш старото име, Арон.

— Никога не ме наричай така — процеди той.

Тъмнокосият мъж се изсмя.

— Какво ожесточение. Няма съмнение, че си опитен. Вел е извадила късмета да се натъкне на теб ранен. Всичко, което сме чували за теб, се оказа истина. С изключение на онова за демонската кръв, разбира се. Щях да я усетя. И все пак ми се струва забавна мисълта за баща ти, преспиващ със сукуба.

Хаерн се размърда на стола си.