Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Хубав номер — каза Стражителя, преди на свой ред да се хвърли в атака. Бързината му беше невероятна. На два пъти Зуса трябваше да се извърта, за да отразява завършващ удар с наметалото си. Това не беше игра. Той я искаше мъртва. Семенцето на тревога в ума й се превърна в бодил. Един от мечовете му разряза бедрото й. Вторият потъна в гърдите й, плитко, но болезнено. Тревогата разцъфна като смъртоносно цвете.

Теснината на уличката я спаси. Когато Стражителя се хвърли в смъртоносна атака, Зуса се оттласна от стената и прелетя над главата му. Краката й се удариха в отсрещната стена. Сблъсъкът я разтърси, но въпреки това жената се оттласна по-високо. Наметалото й се изви и замахна към ръцете му, които поряза. Той я бе очаквал да се приземи, а не да отскочи отново. Още при приземяването си Зуса се хвърли зад кинжалите си.

Но бе подценила бързината му.

Метален екот гръмна в ушите й. От изящната й атака не остана нищо. Въпреки това тя отказваше да отстъпи, а непрекъснато атакуваше. В очите му все още нямаше страх, само смърт. Може би нейната, може би неговата собствена.

Болката в главата й се усили, нямаше да успее да поддържа наметалото още дълго. Никога преди то не бе я изтощавало по такъв начин. Може би Карак наистина й бе обърнал гръб. А може би това нямаше нищо общо с него? Заинтригувана, тя неочаквано се преметна назад по средата на атаката си — момент, в който противникът не очакваше отдръпване.

Някога с лекота се бе гмуркала из сенките. Дали и сега щеше да успее?

Слънцето се намираше достатъчно ниско за няколко ивици мрак. Зуса се съсредоточи към една сянка зад Стражителя, извърна се и скочи към сенчестата стена край себе си. Част от нея очакваше да се блъсне в тухлите, но вместо това жената потъна по обичайния начин. Въпреки че болка проряза съзнанието й, тя се озова зад противника си. Наметалото й бе възвърнало нормалния си цвят.

Зуса се хвърли към Стражителя. Знаеше, че няма да получи втора възможност да го изненада по такъв начин.

Всеки друг противник щеше да е погинал, но Стражителя не беше обикновен враг. В мига, в който тя изчезна, той вече се обръщаше, за да я потърси. Мечът му изблъска първия й удар, а с втория кинжал Зуса трябваше да парира замах, насочен към гърлото й. Тя запази инерцията си и двамата се сблъскаха. Главата му се удари в стената. Безликата нанесе два бързи удара към лакътя му. Дрънченето на изпуснатия меч прозвуча като музика за ушите й.

Той изрева, но болката не забави другото му острие. Почувствала ръбът да се врязва в кожата й, Зуса се изви, за да предотврати дълбока рана. По лицето и врата й започна да се стича кръв, но това само я подтикна да продължи. С кинжалите си тя изтласка меча и стовари лакът в гърлото му.

Противникът се задави и се приведе. Зуса стовари дръжката на кинжала си в слепоочието му. Стражителя се отпусна на колене.

— Няма да се поколебая да те убия — каза тя. Той остана опрян на ръце пред нея. — Ела доброволно и се изправи пред жената, която си онеправдал.

— Не съм онеправдавал никого — дрезгаво каза той.

— Лъжец. Детеубиец. Предай се.

Стражителя се изсмя уморено и горчиво.

— Аз съм убитото дете, жено. Попитай баща ми.

Той хвърли плаща си към нея. Зуса блъсна плата встрани, за да се натъкне на пета, стоварила се в челото й. Тя побърза да се отдръпне, повдигнала кинжали в защита. Замъгленото й зрение не видя никого. Той беше изчезнал, но къде?

Трябваше да последва кръвта.

Жената зърна прясно петно върху постройката от лявата си страна. Покривите.

Тъй като усещаше, че времето й изтича, Зуса веднага започна да скача между первазите, за да достигне покрива. Но над ръба му я изчакваше жена с изтеглено оръжие.

— Съжалявам, Зуса, но той е мой — каза Велиана. — Върви си.

Зуса се напрегна. Мразеше неудобната си позиция. Кинжалът на другата жена можеше да й пререже гърлото само в един миг.

— Алиса иска да пролее кръвта му заради онова, което е причинил на Натаниел.

— А на нас ни е нужен за нещо повече от дребнаво отмъщение. Моля те, Зуса, не усложнявай нещата.

Безликата се навъси, раздирана от колебание. Велиана беше нейна ученичка. Но Алиса бе нещо повече, дори повече от приятелка.

— Ще го убиеш ли?

Велиана поклати глава.

— Не. Не и ако той не ни принуди. Само една среща. Нима приятелството ни не струва толкова?

Зуса я погледна в очите, за да изтъкне сериозността на следващите си думи.

— Струва. Но това ще бъде краят на приятелството ни. Все още ли настояваш за желанието си?