Дэвид Далглиш - Танц с остриета

На всяка цена трябваше да открие момчето. Ако то успееше да достигне Фелууд, щеше да настъпи бедствие. Лорд Гандрем знаеше за загубата на Алиса и за погребението. Щяха да изникнат много въпроси, все неприятни, ако хлапето изведнъж изникнеше живо и здраво. А за Орик щяха да възникнат още по-неприятни последици…

На север фермите бяха разположени нарядко. Когато конниците достигнаха мястото, където се бе провела засадата, нещо в ума на Орик се намести.

— Представете си, че сте ранени и носите болно хлапе — обърна се той към останалите. — Вали сняг, нямате храна. Какво ще направите?

— Ще захвърля хлапето — каза един. — То така или иначе е мъртво. Няма причина да го мъкна със себе си.

— Да предположим, че си добър човек.

— Ще го отнеса до най-близкия подслон.

Орик потропа по челото си.

— Именно. Пат, вземи Плъшока и вървете на север. Претърсете първите две къщи, на които се натъкнете. Останалите ме последвайте.

Конниците се разделиха. Двама продължиха на север, трима се отправиха на юг. Орик имаше усещането, че този Стражител се е отправил на юг, защото Велдарен бе негов дом.

През остатъка от този ден не се натъкнаха на нищо, но на втория зърнаха ферма да се тъмнее в далечината. Орик поведе спътниците си към нея, почувствал как пулсът му се ускорява. Това беше. Стражителя щеше да е спирал тук, може би не за дълго, но поне за да се нахрани.

На почукването му бе отговорено със закъснение.

— Кой е? — попита женски глас.

— Аз съм Орик Силвъруийд, войник на лорд Хардфилд. Настоявам да вляза.

Изстърга ключалка. Орик се обърна към хората си и прошепна:

— Не се отпускайте и за миг.

На прага изникна сравнително привлекателна жена в началото на тридесетте. Край нея стоеше юноша, затъкнал кинжал в колана си. От мястото си Орик можеше да види още неколцина хлапетии, струпани около печка.

— Къде е стопанинът на дома? — попита войникът.

— Аз съм — отвърна юношата. Влезлият Орик повдигна вежда и погледна към жената. Още отсега можеше да види, че нещо не е наред.

— Как се казваш, момче? — попита той, зарадван на гнева от обръщението. Ядосаните често издаваха неща, които иначе биха премълчали.

— Тревър.

— Къде е баща ти, Тревър.

Последвалото кратко колебание, съчетано с проблясъка в очите на жената, представляваше предостатъчно доказателство за Орик.

Единият от придружителите му бе млад войник на име Юри, а другият бе ветеран на име Ингъл. Орик се обърна към тях, умишлено излагащ гърба си към Тревър.

— Ингъл, върви да претърсиш плевнята. Юри, ти претърси къщата. Изкърти дъските, ако се налага.

— Нямате право! — изкрещя жената. Орик я зашлеви с опакото на ръката си. Тревър най-сетне изтегли кинжала. В следващия миг войникът се озова пред него, сграбчи го за гърлото, а с другата ръка стисна въоръжената му китка. Останалите деца започнаха да пищят.

— Ти ми извади оръжие, момче — каза Орик. Чувстваше се като вълк, попаднал в кошара. Не спря налудния блясък в очите си, защото знаеше, че той ще ги изплаши още повече. — Това означава, че имам правото да те накажа както си поискам. А аз възнамерявам да те оставя сакат. Мислиш ли, че майка ти ще има желание да храни безполезно гърло, което не може да помага на полето? Дали ще й хареса как ти режа пръстите един по един?

Очите на юношата бяха готови да изскочат от страх. Той не можеше да каже нищо, само да хъхри. Орик умишлено поддържаше натиска. Искаше хлапакът да полудее от страх, да остане убеден, че му предстои да умре.

— Пуснете го — помоли се жената. Тя все още стоеше край вратата. Върху лицето й бе изникнал червен белег. През това време Юри разтваряше шкафове и гардероби и тропаше с крак, за да провери за скривалища в пода.

— Застани при децата си — нареди Орик. — Опиташ ли се да направиш нещо, каквото и да е, ще ти покажа как се вадят черва.

Тя неохотно се подчини и седна между момичетата си. С тях имаше и невръстно момче, което се сви в краката й.

Орик отново се обърна към Тревър, който бе изпуснал кинжала и бе започнал да се дави. Войникът отпусна захвата си.

— Поеми си дъх и слушай добре. Двама от хората ми са изчезнали. Мисля, че са били тук. Но за това ще говорим после. В момента бих искал да узная повече за едно малко червенокосо момче на около пет години. Някой довеждал ли го е тук? Искам истината.

Лицето на Тревър се сгърчи от болка. Несъмнено имаше какво да каже, но не искаше. Дори и пред заплахата от смърт щеше да замълчи. Орик осъзна, че момчето възнамерява да защити родителите си. Нищо друго не можеше да осигури подобно мълчание. Но и това можеше да бъде заобиколено.