Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Кога ще пристигнем? — попита момчето.

Фермерът избута един от дебелите клони към горещината.

— След няколко дни ще пристигнем във Фелууд. После до Велдарен и майка ти ще остане по-малко от седмица път.

Момчето потръпна. Може би самото й споменаване му бе напомнило колко далеч от нея се намира то.

— Дали й е мъчно за мен? — попита детето.

— Не виждам защо не. Евелин би се побъркала от притеснение, ако един от синовете ни изчезне.

Тристан се уви по-плътно с одеялото и се загледа в огъня.

— Той умря, за да ме защити.

— Кой.

— Марк. Харесвах го. Той е по-добър от лорд Хардфилд.

Първото име не говореше нищо на фермера, но второто…

— Знаеш ли защо Артър иска да те убие? Зная, че си малък, но пък имаш уши. И определено познаваш каймака повече от мен.

— Не зная. Той винаги казваше, че съм му като син. И че когато се ожени за майка ми, ще стане мой баща.

Някаква смътна догадка започна да се оформя в главата на Матю. Може би случващото се имаше нещо общо с предстоящ брак. Може би Алиса бе отхвърлила Артър, който бе избрал да отмъсти чрез сина й? Или той искаше да се отърве от предишните й деца, за да остави собствените си наследници без конкуренция? Какви ли бяха замислите му, свързани с Алиса? Прекалено много въпроси, които оставаха без отговор.

— Мога да кажа, че той не планира да ти стане баща — каза Матю. — Сега яж. Утре ни предстои дълъг път. Ездата е уморителна, макар да не изглежда така на пръв поглед.

Двамата заспаха, омотани с одеяла. По средата на нощта Матю се събуди от някакъв далечен вой.

Койоти. Край него Тристан трепереше, притиснал треперещ юмрук до устните си. Той плачеше.

Матю се пресегна и прегърна момчето. То продължи да плаче, но треперенето спря. Скоро риданията също затихнаха, заменени от спокойно дишане. Самият фермер заспа малко след това.

На сутринта и двамата се събудиха със зачервени очи. Тристан мълчеше, Матю също, макар и по други причини. Сутрин той винаги беше в лошо настроение и не искаше да навиква бедното дете.

След закуска двамата продължиха на юг. На всеки няколко часа слизаха, за да протегнат крайници. Матю възсядаше кон далеч не за пръв път, но не бе докосвал седло повече от половин година. Мускули, за чието съществуване той дори не бе подозирал, се изпълваха с болка.

— Започвам да си мисля, че ходенето пеш е за предпочитане — изръмжа той.

Тристан не каза нищо.

Същия ден сред полята започнаха да изникват дървета, които бързо се сгъстяваха. Скоро отделните групички се превърнаха в гора. Замъкът Фелууд се приближаваше.

По време на една от поредните почивки те дочуха приближаващи се от юг копита. Някакъв инстинкт — същият, който го предупреждаваше за нередности с животните — накара Матю да се махне от пътя.

— Ела. — Стиснал юздите и ръката на момчето, той ги въведе навътре в гората, където щяха да останат незабелязани. — Остани тук и дръж здраво — каза той, докато подаваше юздите на Тристан. Самият той се прокрадна обратно, за да погледне.

Петима конници препуснаха по пътя. Тъмните им табарди бяха лесни за разпознаване. Още от хората на Хардфилд. Дали знаеха за изчезването на Герт и Бен? И дали знаеха къде са изчезнали?

Той се стараеше да не мисли за това. Тристан го погледна с широко разтворени очи.

— Пак ли бяха те?

— Да. Така изглеждаше.

— Останалите ще бъдат ли в безопасност?

Матю стисна зъби, грабна юздите от ръката му и се отправи обратно към пътя.

— Само Ашур знае — каза накрая той. — И дано Карак прокълне и последния от тези негодници.

Включително и онзи, който те доведе при мен. Но не беше толкова жесток, че да го каже на глас.

Хората на Орик препускаха в пълен галоп по пътя между Фелууд и Тинхам. Паниката му дишаше във врата и се опитваше да вкопчи нокти в него, но Орик не й позволяваше. Той още не се бе провалил, нямаше основания да мисли, че ще се провали. Никой не бе чул нищо за Натаниел. Най-вероятно той бе умрял от студ. Онзи чудат Стражител бе изникнал там само за златото. Да, липсата на информация показваше, че момчето е труп в снега, огризан от лешояди или койоти.

Имаше само един смущаващ детайл: бяха открили коня на Герт разседлан. От самия войник нямаше и следа. Това означаваше, че той е бил убит. Убит по време на търсенето за Натаниел. Макар да нямаше доказателства, Орик смяташе, че същата съдба е сполетяла и Бен. Двама от хората му, въоръжени, бяха изчезнали…

Това означаваше, че са открили Натаниел. Това нашепваше предчувствието на Орик, а той му отлагаше безрезервно доверие.