Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Острието му прониза единствено земя. Трен изчезна. Хаерн се озова отново зад къщата. Раната в гърдите му изчезна, отнасяйки болката със себе си. Зенке се бе облегнал на стената, скръстил ръце. Младежът се чувстваше оголен пред него, с разкрито сърце.

— Омразата ти към него е непосилна — тихо каза Зенке. — Само тя те държи жив. Не можеш да живееш така, Хаерн. Вместо да избягаш от сянката му, ти все още я оставяш да властва над теб. В какво си се превърнал? Колцина си убил в негово име?

— Всички те бяха виновни — изкрещя Хаерн. — Крадци и убийци!

— Винаги ли са били такива? Видях какво се криеше в очите ти, Хаерн. То беше по-ужасяващо от всичко, което баща ти би могъл да стори.

Хаерн си помисли за всички онези, които бе преследвал нощем. Сред тях бе имало и гилдийни плащове, но той бе убивал и онези, които търгуваха с тях. Нощите, изпълнени с мъртъвци, заплашваха да го залеят. Богове, та той бе изписвал името си със собствената им кръв!

— Не всичко е изгубено — продължи Зенке. — Смятах те за мъртъв, но сега, когато те виждам отново, се чудя какво ли е останало от онова момче, което обожаваше да чете. Което ме помоли да му намеря украшение за харесвано от него момиче. Надявах се, че ако все пак си оцелял, си заминал далеч и си изпитал всичко, което Трен ти отнемаше. Сега виждам, че ти сам си отнемаш всичко това. Отнемаш си обичта, вярата и приятелството… в името на отмъщение.

Зенке приседна до него и отпусна ръка върху рамото му.

— Извини ме за създадената илюзия. Тя беше дело на този пръстен, който Тарлак ми даде — добави той. — Трябваше да видя колко си добър. И кой си.

— Е, вече знаеш. — Стомахът на Хаерн се бе свил. — Наистина ли е толкова зле?

Зенке стисна рамото му, а после го потупа по гърба.

— Няма значение. — Той намигна. — Можеш да разчиташ на мен, а също и на красивата сестра на Тарлак. Той е добър човек. Малко чудат, но той е магьосник, така че това може да се очаква. И двамата знаят за миналото ми, но казаха, че няма значение кой съм бил, а кой съм сега. Моля те, остани с нас. Остави улиците зад гърба си. Ако искаш да оставиш нещо след себе си, то не бива да е нещо подобно. Ти си се превърнал в страховитата гибел за гилдиите. Ако Трен узнае, че си жив, чудя се дали ще се разгневи… или ще изпита гордост.

Мъжът се изправи и пое към вратата.

— Помисли над всичко, което казах. У теб има толкова много добро. Все още го виждам. Никога не е късно да се промениш, стига да си склонен да понесеш последствията. През целия си живот си носил тежко бреме, Хаерн. Може би е време да захвърлиш част от този товар.

Без да се обръща, Зенке пристъпи в къщата и затвори вратата след себе си. А Хаерн се почувства отново захвърлен в света, който през последните години бе наричал свой дом. Но сега улиците му изглеждаха чужди, покривите не предлагаха защита. Той бе чист, със здрави дрехи и обръснато лице. Този път не се чувстваше като част от тях.

Въпреки това се отправи по познатия път.

— Мислиш ли, че той казва истината? — попита Матю, легнал до съпругата си.

— Не виждам причина да ни лъже.

— Аз мога да посоча много. Той е ранен, болен и в непознат дом. Истината може да е последното нещо, което му минава през ума. Ами ако не познава лейди Гемкрофт, а само е чувал за нея и се надява, че тя ще го приюти, ако ние изникнем на прага й?

Евелин отпусна ръка върху гърдите му и притисна лице към врата му.

— Склонна съм да му повярвам. Това обяснява много неща — тихо каза тя. — Като например хората, които дойдоха да го търсят. Обикновено момче не би било преследвано така.

— Но защо им е на хората на Артър да го преследват? Целите северни земи знаят, че той я ухажва.

В настъпилата тишина узряваше неизречена мисъл. Говорилият последен Матю бе този, който я изрази.

— Ами ако хората, които убихме, в действителност са се опитали да го спасят?

Той отново замълча. Разчиташе, че съпругата му ще прояви по-ясно разбиране. Самият Матю можеше да изреди цената на всеки зеленчук в Дезрел, качествата на всеки тип почва и какво най-добре вирее в нея, но тези неща не бяха за него. Той обичаше да живее извън града. Тук, стига да плащаше на бирника, когато въпросният изникнеше, човек можеше да си живее спокойно, необезпокояван от своя владетел. И можеше да има пълно доверие на съседите. Майка му бе обичала да казва, че винаги чуждите ръце донасят лошия късмет.

— Да приемем за момент, че онзи Хаерн действително го е отвлякъл — рече Евелин. — Разбираемо е, че един ранен и останал без храна би подирил подслон. Но защо ще оставя момчето тук? Защо ще ни казва да го върнем при родителите му? Освен това той ни плати, след като можеше да вземе всичко със сила. Но не мога да разбера причината за постъпката на Артър. Тристан също не знае.