Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Разговарях със Зенке — каза той.

— Така ли?

— В началото неговите реплики бяха различни вариации на прогонване, но успях да изтръгна и по-интересни неща. Особено онова за баща ти. Трен Фелхорн? Повече приличаш на нещо, което двама скитници са оставили след себе си в някоя пиянска нощ.

— Поласкан съм.

Тарлак потропа с пръсти върху масата и примлясна с устни. Създаваше се впечатлението, че предъвква думите си, преди да ги изрече.

— Виждам, че не си от най-словоохотливите. Аз пък обичам да говоря, така че ще се отчета и за двама ни. Зенке каза че си добър, страшно добър. Онова, което видях тази нощ, определено го потвърждава. Все пак друго не бих могъл и да очаквам от сина на Трен. И си си създал завидна репутация. Много чувам да се говори за Стражителя, предимно от дребни крадци, ръмжащи над чаша вино колко много си им струвал. Неколцина дори смятат, че ти си възмездието на Ашур, което ги наказва за сторените грехове, макар че обикновено го признават в напреднал стадий на пияно състояние.

— Накъде биеш?

— Навсякъде, където има нужда. Но не това е въпросът. Струва ми се, че си ограничил делата си до отмъщението. Но, Ашур ми е свидетел, улиците не са удобно място за живеене. Защо не се присъединиш към моите наемници? Заплащането не е от най-добрите, но пък след като половината град се е наел да убива крадци, все и ние ще изкараме нещо. Пък и — тук очите му блеснаха — представи си каква тарифа бих могъл да сложа, ако Стражителя е част от хората ми.

— Не се продавам — изръмжа Хаерн.

Тарлак се навъси.

— Това е жалко. Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Магьосникът се почеса по брадичката.

— Гордост?

— Парите не са ми от полза.

Другият се ухили:

— По-скоро смяташ, че не ти трябват пари. В това съм склонен да повярвам, след онова пръснато над пазара злато. Само че съществуват и неща, които не могат да бъдат купени със злато, но биха представлявали интерес за теб. Обстоятелствата на запознанството ни бяха малко хаотични, но мисля, че се запозна с Бруг, нали?

— Нисък, непрекъснато ругае, не го бива за нищо?

— Същият. Не го наех заради умението му с онези нелепи оръжия. Знаеш ли защо?

Изражението на Хаерн показваше, че не проявява интерес към отгатване.

— Той е ковач. С моя помощ създава неща, за които мнозина са готови да продадат душите си. Как ти се струва способността да тичаш по-бързо? Да скачаш по-високо? Или може би да притежаваш меч, който…

— Не съм и от подкупните.

— Последните години си прекарал в пълзене из покривите, убивайки крадци. Нищо не ти пречи да получаваш заплата за това. Или поне по-добри инструменти, с които да го правиш.

Хаерн извърна стола си към прозореца.

— Хубаво. — Загърбеният Тарлак се изправи. — Ще те оставя. Подремни или изчезни, ако предпочиташ. Никой не те задържа. Но помисли над предложението ми. В момента не сме нещо кой знае какво, но имаме потенциал.

Хаерн изсумтя. Тарлак не показа да е чул, а отново се отправи към стълбището.

Младежът се загледа в жителите, които все още се бореха с огъня. Какво изобщо правеше тук? Този магьосник не бе по-добър от останалите. Той убиваше за пари, само че използваше огън и слова вместо острие. Защо Зенке се бе присъединил към него?

Хаерн затвори очи и подложи лице на слънчевите лъчи. Следобед щеше да се измъкне… Не, не се заблуждаваше, че ще изостави Делисия и Зенке напълно. Той се познаваше достатъчно добре. Но лесно щеше да ги държи под око. Все пак един магьосник, обличащ се в крещящи цветове, придружаван от момиче с коса като…

Много часове бяха отминали, когато той отново отвори очи. Хаерн тръсна глава, за да прогони унеса. Гърбът го болеше и пропука няколко пъти по време на разкършването.

Зенке бе застанал край малък кухненски тезгях и ядеше сух хляб. Пръстите му барабаняха по плота. Несъмнено този звук бе събудил Хаерн.

— Дъвчеш като преживяща крава — рече младежът и защипа горната част на носа си.

— А ти приличаш на крава. Кога за последно си се къпал, като изключим снощи?

— Това е лукс, който животът ми не може да си позволи.

Зенке налапа остатъка и изчисти трохите от ризата си.

— Вземи — промърмори той и посочи към мечовете на Хаерн. — Отдавна не сме се упражнявали. Би било хубав начин да се раздвижим.

— Къде?

Стаята бе прекалено тясна. Зенке посочи към задната врата.

— Там. Ела.

Зад къщата имаше празна площ, част от уличката, простираща се зад постройките. В земята бе останал очертан кръг, който Зенке поднови с петата си.