Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Но самият той се бореше да остане жив. Кинжалът му непрекъснато политаше да отбива удари, понякога по-бързо от очакваното — заради подсилената с магия бързина.

Едва в последния момент той сдържа заклинанието за ослепяване, което бе започнал да насочва към поредния си противник. Заблудата трябваше да продължи. Не биваше да се издава. Пепелявите трябваше да преминат под негова власт. Но това нямаше да стане, ако го разкриеха да носи цветовете на друга гилдия.

Ръката му трепна заради врязалия се в нея метал. Бе се изправил срещу трима едновременно. Те се усмихнаха при вида на кръвта. Бяха осъзнали превъзходството си.

— Приключвай! — извика той към Велиана и сам забърза към вратата.

Тя тъкмо изкормваше настоящия си противник. При вика му жената блъсна тялото. Вместо да се хвърли напред, Велиана повдигна ръка и запрати единия от кинжалите си. Нищо не стоеше между нея и Гарик. Оръжието потъна до дръжката в рамото му.

Първомайсторът извика от болка.

Това беше достатъчно. Мъртвешката маска се втурна към изхода. Струваше му се, че наблюдава себе си отстрани.

Велиана се поколеба само за миг. Другият кинжал трепереше в ръката й. Тъй като смяташе, че тя ще постъпи правилно, магьосникът не остана да изчаква, а изхвърча навън. Жената изникна миг по-късно. Не изглеждаше никак доволна.

— Да вървим — рече Мъртвешката маска. Той се отправи по лъкатушещ път из града — път, който бе научил наизуст. Двамата пристигнаха в странноприемница, където бяха наели стаи преди няколко часа.

Мъртвешката маска се покатери през прозореца, който нямаше стъкло, а само кепенци, оставени отворени. Вече бе започнал да се преоблича в Пепелявите си одежди, когато Велиана също се появи.

— Уби ли го? — попита той.

— Исках.

— Това не ли трябва да означава?

Тя рязко свали маската от лицето си и дръпна качулката.

— А ти какво мислиш?

Магьосникът се усмихна широко. Тъй като знаеше, че нейните умения далеч надвишават неговите, той бе възложил деликатната задача по раняването на Гарик именно на нея. До самото попадение той не бе знаел със сигурност дали тя няма да убие първомайстора.

— Справи се отлично — отбеляза Мъртвешката маска, хвърли наметалото върху леглото си и се зае да нахлузва туниката. — И сега имам основание да ти се доверя в още по-голяма степен. На твое място случайно бих уцелил гърлото на Гарик.

— Това би ме оставило без дом и без гилдия — каза тя и грабна дрехите си от леглото. След това се отправи към вратата.

— Къде отиваш?

— Да се преоблека.

Вратата зад нея се затвори. Магьосникът въздъхна.

След няколко мига тя се появи отново, облечена в старите си дрехи. И във видимо още по-лошо настроение.

— Дрехите все още са изцапани с кръвта ми — каза Велиана. Визираше червеното петно върху гърдите си.

— Ще се опитам да намеря нещо ново, когато мога. Не исках да привличам внимание. Щеше да изглежда съмнително, ако поискам няколко размера по-малки дрехи.

— Забрави ли, че вече си крадец? Просто ги открадни .

Магьосникът сви рамене.

— Готова ли си?

Тя го избута встрани и се покатери на прозореца.

— Дано планът ти успее — промърмори Велиана. — В противен случай ни очаква проточена смърт.

— Може би очаква мен. Ти вече получи своята екзекуция.

Тя затръшна кепенците в лицето му.

По-рано тя бе смятала, че виковете на болка и реките от кръв ще й донесат утеха. Но Алиса не изпитваше нищо, докато гледаше как огънят се разпръсква из града. Тя стоеше пред прозореца на кабинета си на втория етаж, опряла пръсти на стъклото. Какво бе сторила? Нима бе докарала свобода в града? Спокойствие? Или всяка смърт щеше да повлече със себе си още? Нима всеки убит крадец нямаше да се окаже заменен от двама други, копнеещи за мъст? Бертрам й бе съобщил стойността на тази нощ гибел. Сумата бе покъртителна.

Алиса знаеше, че мир няма да има, не и тази нощ. Но може би случващото се сега приличаше на обгарянето на рана. В момента щеше да има горещина и болка, а по-късно кървенето щеше да спре и щеше да започне възстановяване.

Някой почука на вратата. Тя имаше усещане кой е. Слугите или спяха, или лежаха будни в стаите си и се тревожеха за близките си, останали извън стените на имението.

— Влез, Артър.

Алиса се изненада от умореното звучене на гласа си. Тя потърка лице и откри сълзи. Нима наистина бе изпаднала до такава степен, че плачеше, без да го осъзнава, будуваща край прозореца?