Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Вратата изскърца и тихо се затвори. След миг ръцете на Артър докоснаха раменете й. Когато започнаха да я масажират, тя отпусна глава към шията му.

— Хората са прекалено изплашени, за да излязат да гасят огъня — каза той. — Пожарите ще продължат да се разпространяват.

Тя въздъхна. Трябваше да се досети за това. Може би се беше досетила, но бе позволила на омразата да я заслепи. Много пъти бе пожелавала цял Велдарен да изгори, стига това да изпепелеше и плъховете му.

Но Алиса сама бе повела тази война. Това означаваше, че трябва да поеме и отговорността.

— Изпрати някого до замъка. Кажи на краля, че искам войниците да помогнат в гасенето. Присъствието на градската стража трябва да намали страха.

— Желанието за самосъхранение е силно — каза Артър и отдръпна ръце. — Хората остават скрити, вместо да се борят с такъв пожар. Това е показателно за силата на страха, който си породила.

— Възнамерявах да уплаша крадците — каза тя. — Не невинните. Но дали изобщо са останали невинни? Или покварата на Велдарен се е просмукала навсякъде? Може би трябва да оставя целия град да изгори. От сина ми е останала единствено пепел. Защо те да остават живи…?

Хардфилд я прегърна и я притисна към себе си. Алиса отново усети плача си. Това често й се случваше в негово присъствие. У него имаше сила и желание да й помогне. Освен това тя усещаше, че може да му се довери. Артър винаги се бе отзовавал при нужда.

— Грешно ли постъпих? — попита тя. — Нима грешката е била толкова голяма?

Артър мълча дълго. В един момент Алиса реши, че няма да получи отговор.

— Ти стори онова, за което смяташе, че е правилно и най-добро за семейството ти. Не мога да те виня за подобно нещо, стига ти да сториш същото за мен.

— За какво става въпрос, Артър?

Той я обърна с лице към себе си и я целуна. Ръцете му все така оставаха уверено върху раменете й. Алиса се чувстваше толкова изтощена. Решителният допир предоставяше изход от кошмара, който заплашваше да я погълне изцяло.

— Пратеникът… — изрече тя, докато все още бе способна да мисли.

Артър се приведе по-близо до нея.

— Нека огньовете продължат да горят. Ако страхливците не пожелаят да спасят собствения си град, вината си е тяхна.

В кабинета нямаше легло, но килимът бе дебел и мек. Именно върху него се отпусна Алиса. Тя бе прегърнала Артър, без намерение да го пуска. Опитваше се да забрави смъртта, огъня и желанието за мъст. Дори удоволствието не можеше да я накара да забрави мислите за негодника, отговорен за смъртта на сина й. Дали той лежеше мъртъв на някоя улица, или някой огън го беше превърнал на пепел? А над нея Артър продължаваше да грухти.

Надали жителите на Велдарен се бяха радвали повече на друг изгрев. Наемниците се оттеглиха, за да отпочинат от нощта на дирене и битки. Плащовете се оттеглиха дълбоко в оставащите си скривалища, за да се прегрупират и планират. Онези, които не принадлежаха към нито една от страните, изпълниха улиците, за да започнат да копаят улеи и да носят вода. Мнозина други отидоха да търсят близки и приятели, за да се убедят в продължилото им съществуване. Обичайната пазарна суматоха липсваше. Навсякъде из улиците се носеше мърморене.

Хаерн наблюдаваше всичко това през прозореца на малкия дом. Огънят се бе приближил опасно близо до къщата на Зенке и Делисия, дори бе опожарил близката странноприемница. Из остатъчния дим непрекъснато се щураха хора. Войниците на краля също обикаляха наоколо, но тяхното присъствие не донасяше успокоение.

— Появиха се малко късно — промърмори Хаерн и почеса лицето си, което го сърбеше непоносимо. При връщането им Тарлак бе настоял Хаерн да се окъпе, избръсне и облече нещо, което не вони като осрано от плъх. Затова той бе използвал ваната им, бе се обръснал с помощта на нож, а накрая бе взел назаем един кат от дрехите на Зенке, простовати сивкави одежди, които щяха да му позволят да се слее с минувачите. Това усилие бе оставило странно чувство у него. Не се чувстваше себе си.

— Изглеждаш притеснен — каза Делисия. Хаерн се сепна като прободен. Изчервен без причина, той се обърна към нея и прие чашата топло мляко, която тя протягаше. — Добавих билки — продължи тя и се настани насреща му. — Сънят ще те облекчи. Имаш нужда.

Хаерн й благодари и отпи от млякото, мъдро решил да не споменава отвратителния вкус на напитката. Очите му непрекъснато се насочваха към лицето й. Той се стараеше да не се взира прекалено очевидно.

През последните пет години тя се бе променила много. Косата й бе станала по-дълга, но бе запазила огнения си цвят. Скулите й също се бяха издължили. В бялата роба тя приличаше почти на кралица. Хаерн полагаше особени усилия да не поглежда към формите, които криеше платът.