Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Призрака остана пред Калан, защото него бе преценил като най-важен. Докато върховният жрец, най-силен изсред свещениците, все още стоеше, останалите нямаше да побегнат.

— Трябва да се скрием вътре — каза Калан. — Не можем да ги удържим.

Призрака скочи диагонално, посичайки онези, които бяха успели да се промъкнат край заклинанията. Ако не беше огромното им числено предимство, чернокожият дори би се отегчил.

— Ако влезем вътре, те ще ни изпекат — настоя Призрака. — Ще им дадем отпор, старче.

Той срита поредно тяло надолу. Вече се намираха пред прага, почти без място да отстъпват. Калан кимна, приел решението му.

— Така да бъде — заяви той, пристъпи до Призрака и повдигна ръце. — Прости ми, Ашур, тази нощ се нуждая от възмездието ти.

Жрецът рязко замахна. Разнесе се гръм. Стълбите на храма започнаха да се тресат под напора. Прахта започна да се разстила в концентрични кръгове, видима проява на ударната вълна. Около двадесет наемници се изкачваха в този момент. Сред викове на болка те отхвърчаха назад. Количеството строшени крайници, което Призрака можа да види, бе смайващо. Изглеждаше сякаш самият Ашур е изникнал и ги е смазал под петата си. Треперещият Калан се отдръпна назад и се облегна на раменете на двама жреци. Останалите наемници нямаха никакво намерение да се изкачват по обсипаните с трупове стълби, а се обърнаха и побягнаха. Огромният боец скочи подире им и уби още неколцина.

Покрит с кръв, той се върна обратно до входа на храма. От вътрешността му долитаха молитви и вопли.

Неколцина от жреците му благодариха, но повечето от тях го наблюдаваха предпазливо и се отдръпваха, когато той се приближи.

— Защо? — попита Калан. Все още черпеше опора от раменете на един от младите свещеници. — Защо ни помогна?

Призрака сви рамене.

— Не мога да понасям непочтителността. Те трябваше да проявят уважение към мен и към вас. Но не го сториха и сега са мъртви.

— Не всички. — Върховният жрец посочи към множеството ранени и се обърна към останалите свещеници. — Вървете да се погрижите за тях.

— Не мисля, че някой отново ще посмее да ви обезпокои тази нощ — каза Призрака. — Но на ваше място бих прогонил плащовете от храма, докато е още спокойно.

— Ако сторех подобно нещо — усмихна се Калан, — нима бих останал достоен за уважение?

Призрака се засмя.

— Може би си прав. В такъв случай се надявам богът ви да бди над вас. Помощта му може да ви потрябва отново.

Мъртвешката маска наблюдаваше клането от прозореца на опразнен дом. Несъмнено стопаните на къщата бяха подирили някое по-безопасно място, доколкото за такова можеше да се говори зад стените на града. В началото на нощта магьосникът се бе отправил с останалите гилдийни патрули, за да им помогне в устройването на засади за някои от по-малките наемнически групи. Но още при първия сблъсък той се бе измъкнал, за да се присъедини към Велиана. Двамата бяха заели позиция в къща, от която се виждаше скривалището на гилдията им. След няколко сблъсъка, които бяха оставили купища трупове и от двете страни, през последния час тази част на града бе утихнала. Неотдавна петдесетина наемници бяха проверили скривалището за крадци, не бяха открили нищо и бяха продължили диренето си.

— Не мисля, че след тази нощ ще е останало нещо от гилдията ни. Поне нещо, което да си струва да бъде оглавявано — каза Велиана, приседнала на прояден от молци стол. — Но силно се надявам Гарик да оцелее. Не бих понесла някакъв кьопав наемник да ми открадне удоволствието.

— Гарик е прекалено страхлив, за да изложи живота си на риск — каза Мъртвешката маска. В момента мъжът привързваше сива кърпа пред лицето си и наместваше процепите за очите. Велиана последва примера му, макар и с едно отклонение: тя се възползва от краищата на кърпата, за да пристегне косата си на опашка. И двамата бяха облечени в сиви дрехи, а плащовете им бяха в същия цвят, макар и по-мрачен оттенък. В първоначалната суматоха Велиана бе убила двама Паяци и им бе взела дрехите и оръжията.

— Макар и неочаквано, тази нощ определено се развива в наша полза — рече той и отново погледна към прозореца. — Колкото по-малко хора ни се наложи да пресяваме, толкова по-добре. Обмисляла ли си кого трябва да пощадим?

— Сещам се единствено за близнаците — отвърна жената. — Те умеят да използват главите си, макар и по стряскащо еднакъв начин.

— Умеят ли да въртят оръжие?

— Повече ги бива в хвърлянето му, но пък спокойно биха могли да се изправят срещу всеки от джебчиите.