Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Може би, но не и тази нощ. Вървете си по пътя.

— Те ще умрат тази нощ, глупако. Виждам много камък, но в сградата пак има достатъчно, което ще пламне. Разбра ли, Калан? Да пламне!

Това бе достатъчно за Призрака. Той не се интересуваше от божеството им, но храмът беше прекрасна сграда. Дебелоглави слепци.

От един страничен джоб той извади няколко уравновесени ножа за хвърляне. И започна да оглежда тълпата, за да подбере жертвите си. Джейми нямаше да бъде подходяща цел, но онези, които бяха най-нетърпеливи за кръв…

Скрит зад колоната, той запрати първия нож. Острието потъна в гърлото на наемник, който ревеше оглушително. Настояванията му за пожар неочаквано секнаха. Следващите три ножа покосиха факлоносци. Призрака бе преценил, че огънят представлява най-голяма опасност. Наемниците рухнаха, изтървавайки факлите си върху каменната настилка.

В този момент тълпата бе забелязала погиващите. Някои изразяваха учудване, но повечето настояваха за кръв. Те щяха да обвинят жреците, каквато бе целта. С появата си Призрака щеше да стресне наемниците.

— Убивате ни на улицата, докато твърдите, че защитавате живот? — кресна Джейми, по-скоро за хората си, отколкото към жреците.

— Не сме сторили нищо подобно — настоя Калан. Със същия успех би могъл да изкрещи към задаваща се буря.

Призрака се промъкна от другата страна на колоната и започна да се придвижва надолу, по-близо до Калан. Вече се намираше точно зад него, ясно можеше да види Едноухия. Наемникът пръскаше слюнки с крясъците си, но още не бе изтеглил оръжие. Още не… ръката му вече потрепва… сега!

Призрака леко присви крака и се оттласна. Бе стиснал меча си с две ръце — нуждаеше се от силен замах. Преди Джейми да е успял да се защити, мечът на чернокожия вече го бе разрязал — от ключицата до бедрото. Отсечената горна половина рухна по стълбите, ронейки вътрешности. Краката се катурнаха на място. Някои от наемниците възкликнаха задавено. Повечето останаха втрещени. Призрака повдигна окървавеното острие пред лицето си. Очите му останаха да блестят над метала.

— Пръждосвайте се, страхливци. Тук нямате работа. Вървете да убивате плащовете по улиците и в домовете им, но не и тук.

— Това е лудост — каза Калан. — Няма да допусна…

— Мълчи, жрецо. Ти не искаш да се пролива кръв, но това ще се случи. По-добре е тя да се излее на стълбите, отколкото вътре в храма ти. Подобно неуважение е срамно. Тези наемници заслужават да умрат точно колкото онези крадци вътре.

— Аз бих предпочел никой да не умира — тихо каза върховният жрец.

— Мечтател.

Призрака се бе надявал, че проявата на жестокост ще сплаши тълпата, но бе подценил желанието на наемниците. Прекалено много от тях изглеждаха нетърпеливи да се сражават. До този момент никой не бе дръзнал да им се опълчи сериозно. Очевидно те смятаха, че наближават края на възложението си. Ако поемеха на юг, надали щяха да смятат така. Пожарите се разрастваха, димът обвиваше града. Битката далеч не беше приключила.

— Зашемети колкото се може повече от тях — каза той на Калан. — Заслепи ги, блъсни ги назад. Остави убиването на мен. И без това мен ме бива много повече.

Той изтегли и другия си меч и задържа оръжията високо над главата си, протегнати във възхвала на някакъв небесен бог.

— Вадете оръжия или си вървете! — изкрещя той към тълпата. Беше време да сложи край на очакването. Или кръв, или страхливост.

Войниците се хвърлиха напред. Не бе прозвучала заповед, всички те бяха осъзнали, че трябва да нападнат, за да не излязат страхливци. Жреците повдигнаха ръце, насочили длани надолу по стълбите. От тях бликна ослепителна светлина. Призрака усети този блясък да се разлива зад гърба му. Първите редици спряха или започнаха да отстъпват, при което се сблъскаха с настъпващите зад тях. Тъмнокожият се възползва от това объркване и скочи напред. Един и същи удар изкорми един наемник и посече друг. Сетне той отстъпи малко нагоре, за да отрази нанесени слепешката удари. Противниците му още се затрудняваха да виждат.

— Отдръпнете се — нареди той. Свещениците се спогледаха колебливо. Но Калан кимна.

— Послушайте го! — изкрещя върховният жрец.

Петнадесетимата започнаха да се изкачват обратно към храма, все още мълвящи молитви. Стени мистична сила се стовариха сред тълпата. Те бяха невидими, но ефектите им личаха. Носове бяха счупени, глави бяха болезнено отметнати назад, пръсти щръкнаха в болезнени посоки. Още от войниците рухнаха върху стълбището. Другарите им ги премазаха.