Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Никаква представа — каза кървящият нос.

— Не познавам Делисия — рече вторият, като се отправи към поваления по-рано крадец, за да го доубие. — Но фамилното име ми звучи познато. Познавам Тарлак Есхатон. Той ръководи малка група. Самият той си пада малко лудак. Може би търсиш тях?

— Може би. Имаш ли представа къде са?

Онзи се изплю:

— Всички по-дребни риби бяха изпратени в южната част на града. Алиса прецени, че така ще бъде по-лесно да се разпръснат и открият плъховете, тичащи да се скрият в дупките си.

Хаерн бе обхванат от паника. Изпратени в самите убежища на крадците? При завръщането си гилдиите щяха да се превърнат от жертва в хищник. Трябваше да изведе приятелите си колкото се може по-бързо. Той кимна на тримата и се отправи на юг.

— А ти как се казваш? — попита мъжът с посеченото лице.

— Нямам име — подвикна отдалечаващият се Хаерн. За миг му се стори, че е зърнал бяло лице да наднича от стената. Но по-внимателното вглеждане не показа нищо.

Започва да ми се привижда , реши той. Ако още си жив, Зенке, лично ще те убия, задето си приел подобна глупава задача.

Какво ли правеше баща му сега? Той не би се скрил, не и срещу подобна презрителна атака. Убежището на Паяковата гилдия се намираше на югоизток. Ако наемниците Есхатон се натъкнеха на него и най-добрите му хора…

Хаерн се затича по-бързо.

Решавайки, че бързината е по-важна от прикриването, той излезе на една от главните улици. Разчиташе, че ще надбяга патрулите. Младежът се затича на юг, макар и пробождан в стомаха при всяка крачка. Раната не бе заздравяла напълно. Макар че от нея бе останал единствено белег, движението бе достатъчно, за да опъне кожата и да го раздразни. Какво ли не би дал за още един ден почивка…

— Ей, ти! Спри!

Хаерн изруга при вида на петимата наемници, затичани към него. Очевидно бяха го взели за побягнал крадец. В тази част на улицата къщите бяха притиснати близо една до друга, така че или трябваше да продължи напред, или да се върне.

— Мърдайте! — кресна той. Надяваше се да ги стресне с връхлитането си. Точно преди сблъсъка той се плъзна напред, избягвайки стрела. Краката му подсякоха един от наемниците. В следващия момент Хаерн се претърколи встрани, за да не бъде притиснат от бронята на падащия. Меч полетя към главата му, но младежът се извъртя и се изправи. Други двама атакуваха. Хаерн се хвърли надясно и се претърколи. Наемниците останаха зад него.

— Казахме да спреш! — кресна един от мъжете. Хаерн се засмя — нима действително очакваха да им се подчини? Той започна да лъкатуши. Както бе очаквал, последна стрела потъна в земята край него. С тежките си брони наемниците не можеха да мислят за преследване. Те действително постъпиха така и се заеха да разбиват вратата на най-близката къща. Хаерн отправи молитва за неизвестните й обитатели.

С навлизането в южната част на града въздухът се сгъстяваше. Вече бе преброил пет пожара, един от които се намираше особено близо. Димът се виеше по улиците, което повече помагаше на крадците.

От вратата на един дом долитаха звуците на битка — четирима Ястреби срещу двама наемници. Хаерн ги подмина. Той не можеше да помага на всички. Тази нощ гробарите определено щяха да се потрудят здравата. Онова, което останеше неопожарено, щеше да осъмне със стени, покрити с кръв.

Гъст облак дим избухна от лявата му страна, придружен от гръмка експлозия. Любопитството на Хаерн припламна на свой ред. Той се обърна, скочи върху един покрив и се отправи натам.

Онова, което видя, не отговаряше на очакванията му.

Тук къщите се разгръщаха встрани, за да отстъпят място на огромен фонтан, изобразяващ две къпещи се една друга жени. Той отдавна бе пресъхнал. Около него лежаха поне двадесетина души — половината наемници, половината крадци — чиято кръв багреше паветата. Почти всички оцелели бяха Вълци. Насреща им стояха само четирима наемници, и то странен квартет. Зенке отбраняваше едната страна на фонтана, стиснал боздуганите си. Върху другата част на фонтана стоеше нисък мъж с броня от метални пластини, който размахваше два юмручни ножа. Делисия бе застанала в самия фонтан, зад Зенке. Част от червената й коса бе прилепнала към челото заради рана. Девойката се бе издължила и носеше бяла жреческа роба.

Развълнуван, Хаерн си наложи да откъсне поглед от нея и от заклинанията й, които разливаха бяла светлина. Последният от четиримата стоеше от другата страна на фонтана. Ръцете му бяха обгърнати от огън. Заради жълтата си роба и заострената шапка в същия цвят той приличаше на глухарче. Неговата коса имаше същия цвят като тази на Делисия. Но за разлика от нея мъжът носеше и брадичка.