Дэвид Далглиш - Танц с остриета

А от войниците на краля нямаше и следа.

Хаерн се шмугна между две постройки. Не се изненада, когато там откри още двама. Те носеха кафявите плащове на Ястребите и изтеглиха кинжали при появата му. Хаерн колегиално им пожела късмет.

Колцина ли щяха да захвърлят плащовете си? Подобна постъпка се наказваше със смърт. Но пък в тази нощ тя бе единственият начин за оцеляване. Разбира се, той бе видял труповете на мнозина без плащове да лежат из улиците. Може би се искаше единствено някой да прошепне името ти, за да се окажеш в ръцете на наемниците…

Преценявайки, че рискът си струва, Хаерн отскочи от един перваз и се озова върху покрива на къща, разположена срещу скривалището на Змиите. Тридесет войници бяха заобиколили мястото. Някои носеха арбалети, а други стискаха факли. Никакво съмнение не съществуваше за намеренията им. Намиращите се вътре щяха да умрат сред пламъци или посечени.

Труден избор.

— По нареждане на лейди Гемкрофт всички, свързани с престъпническите гилдии, трябва да бъдат екзекутирани — изкрещя предводителят на наемниците. — Знаем, че сте вътре! Излезте и умрете с чест.

Хаерн се притисна към покрива, за да остане незабележим. Последното нещо, което искаше, бе някой нервен арбалетчик да го простреля в окото.

— Този град не е неин! — възрази глас. Хаерн присви очи, защото осъзна, че думите не бяха долетели от обградената сграда. — Време е и вие да го разберете!

Пет от околните постройки предоставяха чист поглед към скривалището на гилдията. Сред тях влизаше и тази, върху която Хаерн лежеше. От прозорците на тези постройки изникнаха зелени плащове, въоръжени с лъкове и арбалети.

Залпът, изстрелян с вик, покоси една трета от наемниците. Някои от войниците побягнаха по улицата, а други се впуснаха да дирят прикритие между сградите. Стрелите се оказаха по-бързи от всички тях. Когато и последният наемник рухна, Уилям Кет излезе от скривалището, стиснал лъскав меч. Сред телата той откри предводителя на наемниците, с три удара отряза главата му и я повдигна високо във въздуха. Змиите ликуваха.

Хаерн се вцепени. Несъмнено и останалите гилдии също бяха подготвили засади. Макар че бе глупаво да не очаква загуби и от двете страни, макар че наемниците също не му бяха особено любими, сред тях имаше и такива, за които бе загрижен.

— По дяволите, Зенке — прошепна той и се отдръпна, за да не гледа доубиването на ранените. — Кажи ми, че не си част от тази глупост. Кажи ми, че не си бил толкова глупав.

Но разбира се, че и той участваше. Изглеждаше, че всички наемници са били замесени в яростта на Алиса. Какво бе подтикнало това? Защо сега? Той почти не бе чувал вести за нея и изобщо за Трифектата. Те бяха притихнали, притаени.

Сега нямаше нищо притаено в писъците, които долитаха отвсякъде, а огромни облаци дим покриваха звездите. Каква ли част от града щеше да изгори? Дали щяха да се намерят отчаяни смелчаци, които да пренасят кофи с вода, докато наемната смърт все още крачи по улиците на Велдарен? Хаерн не можеше да прецени. А в момента това не го интересуваше. Той трябваше да открие Зенке и Делисия. Веднъж вече му се бе наложило да изпита болката от загубата им. Нямаше да понесе да я изпита отново, този път подсилена.

Градът гъмжеше от хора. Откриването на двамата щеше да се окаже почти невъзможно, но поне знаеше какви имена да търси.

Хаерн се спусна на улицата и започна да търси подходяща малка групичка.

Наложи му се да избегне няколко големи патрула, а също и един изстрелян към него болт. Най-сетне се натъкна на трима наемници, вкопчени в битка с петима крадци от Пепелявата гилдия. Шести плащ кървеше недалеч от тях.

Наемниците бяха притиснати към градската стена. Единствено превъзхождащата им екипировка ги бе запазила живи до този момент.

Хаерн се включи в битката като вихрушка. Мечовете му посякоха двама от крадците още в първите мигове. Със следващия удар той разсече гърлото на трети, а останалите двама погинаха в ръцете на наемниците.

— Благодаря — каза един от тях, едър мъжага с брада и прясна рана на носа, която още кървеше. — Мизерниците ни отведоха в капан, нападнаха ни от покривите. — Той посочи към плаща на Хаерн. — Ти един от тях ли си? Ако е така, по-добре бягай, докато още сме благодарни.

— Не съм приятел на гилдиите — отвърна Хаерн. Той държеше качулката си спусната, за да скрива по-голямата част от лицето си. — Търся малка група наемници. Един от тях се нарича Зенке. Понякога използва името Стърн. Сред тях има и жена на име Делисия Есхатон.