Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Лицето на Уилям потъмня.

— Да не се е побъркала? С нищо не сме я предизвиквали. — Той спря и злобно изгледа брат си. — Освен ако не си хвърлил вината за смъртта му върху нас?

— Казах й, че Стражителя е свързан с местните гилдии, смятайки, че това няма да й позволи да задава толкова много въпроси. Не бях очаквал подобна реакция.

Уилям захвърли полупразната си чаша на пода.

— Не, разбира се — изсумтя той. — Както винаги, готов си да ни пожертваш при първа възможност, стига с това да улесниш собствения си живот. Какво ще правим сега? Сами не можем да се изправим срещу толкова много наемници.

— Тогава не се изправяйте сами. Уведомете останалите гилдии. Искам Алиса да остане унизена от постъпката си. Тя трябва да започне да се съмнява в себе си и решенията си, за да има по-голямо доверие на мен. Още не съм я спипал. След време и това ще стане, не се съмнявам, но за момента ми е нужна твоята помощ.

Червенината бавно се отцеждаше от врата на Уилям. Първомайсторът се отпусна обратно на стола си.

— Мисля, че ще мога да убедя останалите, макар че времето е много малко. Само една нощ, за да приготвим засада? Благодаря ти, че не ми каза по-рано. Обожавам да измислям планове от нищото.

В думите на Артър лъхна острота:

— Ти сам си избра този живот. Дойдох тук в мига, в който Алиса излезе.

Няколко мига двамата останаха втренчени един в друг. Накрая Уилям отстъпи.

— Така да бъде. Но какво ще правиш с този Стражител? Той вгорчава живота и на двама ни. Щом е напуснал града, очевидно е научил за схемата ни. Или поне отчасти. Достатъчно е една погрешна дума да достигне Алиса — и с теб е свършено.

— С нас .

Уилям само се подсмихна:

— Аз прекарвам живота си в сенките. Тя вече ме иска мъртъв и е на път да похарчи цяло състояние, за да си осигури смъртта ми утре вечер. Но ти живееш на открито. Можеш да се укриеш единствено при мен. Готов ли си да пълзиш сред канавките и да ядеш боклуци, за да отървеш кожата?

— По-скоро бих избрал бесилката.

По-малкият брат се изправи. Разговорът определено бе приключил.

— В такъв случай се погрижи Стражителя да пукне.

Зуса наблюдаваше церемонията от покрива, увита в дългото си наметало. Тъй като то бе оповестено само преди няколко дни, тълпата бе по-малка от очакваното. Жената разпознаваше различни търговци, заможни благородници, неколцина далечни роднини на Кънингтън, а също и самият той. Всички бяха от Велдарен или близките околности. Традицията би забавила погребението достатъчно дълго, за да може Лори Кинън също да пристигне. Само че с всеки изминал ден Алиса обръщаше все по-малко внимание на традициите.

Зуса не можеше да я вини.

Костите, които един от хората на Артър бе донесъл, бяха поставени в малък запечатан ковчег. По време на спускането му Алиса пристъпи напред, за да се обърне към събраните.

Тя носеше черно-синя рокля и бе покрила лицето си с пепел. Зад нея слънцето се отправяше под стените на града. Сред здрача тя поде речта си. Достатъчно силно, за да бъде чута и от Зуса.

— Непростимо е, че подобно нещо се случи. А още по-лошо е полуизразеното ви очакване, че трябва да се сдържа от мъст. Мнозина от вас са се помирили с крадците. Мнозина от вас са приели за даденост опасността от тях. С тази си постъпка вие сте захвърлили цялото си достойнство. Но аз няма да го сторя. Онези, които ни дебнат, крадат и убиват, за да градят мощта си — те ще умрат тази нощ. Вървете си вкъщи или останете тук, ако се страхувате от улиците. Но само тази нощ, защото след нея вече няма да ви се налага да се страхувате.

— Велдарен копнее за избавление. Аз ще бъда тази, която ще прочисти града. Възмущението ви няма да промени нищо. Златото е похарчено, заповедите са издадени. Време е кръвта да потече.

Тя погледна към покрива, право към Зуса, която кимна в отговор. Това бе последният знак. Вече нямаше връщане назад.

Жената се извъртя и скочи от покрива. Приземи се сред събраните предводители на наемници. На тях им бе наредено да изчакват.

— Вече сте получили нарежданията си — каза им тя. — Донесете бездната във Велдарен и хвърлете и последния плащ в нея. Нека моята дама получи мъстта си.

Наемниците се ухилиха и започнаха да се тупат по раменете.

— Крайно време беше — каза един. — Да се захващаме!

А Зуса се отправи на юг, като пътьом размишляваше над евентуалните си действия. Наемниците бяха разпръснати из града — из пивниците и в домовете на доверени лица. Много скоро те щяха да започнат да се изливат сред улиците, където нищо нямаше да може да ги спре. С изключение на крал Едуин Велор и неговите войници, но за подобна постъпка владетелят би трябвало да се отърве от страхливостта си, което граничеше с невъзможното. След онази кървава нощ преди пет години Едуин бе оставил гилдиите и Трифектата да се избиват на воля, стига да не заплашват него самия. Нямаше съмнение, че когато кошмарът започнеше, градската стража удобно ще извърне очи. Ако изобщо тази нощ из града имаше патрули. Нещо й подсказваше, че няма да се окаже така.