Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Погрижил се за това, той се върна обратно вътре и се тръшна в креслото край огъня. Тялото му започна да трепери. Трябваше да затвори очи, за да потисне неочакван пристъп на гадене.

— Ще заровим броните, за да ги продадем през пролетта — обърна се той към Евелин. Започна да говори, за да попречи на случилото се непрекъснато да се преповтаря в главата му. — Оръжията им също. Ще пуснем конете на свобода. Надявам се, че ще препуснат някъде далеч. А що се отнася до… Тях ще дадем на свинете.

Съпругата му тихо проплака. Матю също потръпна, но се постара да не мисли за това. Пред тях се бе изправил поредният проблем, който трябваше да решат.

Той отвори очи и погледна към завесата. Дали проклетото момче все още спеше, или трепереше от страх?

— Парите не си струваха — каза той, точно преди да се наведе встрани и да повърне.

Артър Хардфилд се огледа с нескрито презрение. И по-рано бе работил с наемници, но никога не бе ги канил в дома си. Смяташе това за проява на изключително лош вкус.

Войниците се бяха събрали в трапезарията, над двадесет на брой. Това бяха предводителите — всеки от тях ръководеше поне стотина бойци. В момента разговаряха помежду си в очакване на появата на Алиса. Представляваха жалка сбирщина, облечени в различни комбинации от брони, ивици плат и туники, за да се отличават.

На Хардфилд дори не му се искаше да мисли за количеството злато, оттичащо се в джобовете им само за този празен престой.

— Не съм сигурен колко забавно ще бъде — каза един, плешив мъж, който за прикритие си бръснеше главата. — Истинските битки се водят на бойното поле, а не из ъглите на хорските къщи.

— Убиването си е убиване — рече друг. — Ти откога си станал толкова капризен?

— А, парите няма да откажа, но това не означава, че не искам пространство, където да развъртя брадвата.

— Разбирам те. Човек като теб наистина се нуждае от пространство, иначе има опасност сам да си отсече главата.

— Върви на майната си, Джейми. Бас ловя, че ти нямаш търпение да започнем. Сред отходните канали твоите хора ще се почувстват като у дома си.

Артър се обърна, за да си иде. Откри, че малко по-назад е застанал Бертрам, не по-малко огорчен.

— Само какви петна ще оставят върху килима — каза старецът и поклати глава.

— Това е цената на работата.

Съветникът кимна, загледан в спорещите наемници. Артър скръсти ръце и остана до него.

— Разговаряли ли сте с Алиса напоследък? — попита Бертрам.

— Сутринта. С приближаването на погребението настроението й се влошава. Надявах се, че тя ще спазва траур, като всяка друга жена, но вместо това тя се е настървила за кръв.

— Тя иска убиецът на момчето да бъде намерен.

— Заел съм се, но той е хлъзгав негодник.

Съветникът се засмя.

— Не съм изненадан. В този град има хиляди крадци и убийци. Откриването на един от тях сигурно е трудно. Тази прилика много затруднява нещата.

Тези думи отново събудиха колебанието на Артър. Може би старецът загатваше нещо, също като в предишния им разговор? Той реши да рискува.

— Уверен съм, че дори и да заловим Стражителя, пак ще се окаже трудно да докажем, че наистина е той.

— Да, никой не го познава — съгласи се Бертрам. — Но аз имам доверие на вашата преценка и съм готов да я подкрепя.

Очите на Артър Хардфилд светнаха.

— Така ли? — След това той продължи: — Не мисля, че ще се наложи да чакаме дълго, преди да открия виновника. Градът може да е голям, но това означава и множество очи и усти. Никой не би могъл да остане скрит вечно. Радвам се, че доверието ти в мен е толкова голямо.

— На вас имам много по-голямо доверие, отколкото на тях. — Бертрам пренебрежително махна с ръка по посока на наемниците. — Хардфилдови винаги са били близки със семейство Гемкрофт. Моето влияние е ограничено. В подобни проблеми Алиса се нуждае от насочващ глас, който да я напътства сред мъката й. Ако вие успеете да разговаряте с нея, да я накарате да се вслуша …

— Разбирам. Имам свои задължения, но би трябвало да приключа малко преди свечеряване. Когато се върна, ще се погрижа Алиса да ми обърне внимание.

— Благодаря ви. — Бертрам се поклони. — Сега ще ви помоля да ме извините. Трябва да опитам да обясня на тези господа, че макар да им предлагаме вино от учтивост, то това не означава, че трябва да изпиват по цели бъчви.

— Боговете да са ти на помощ.

Артър напусна трапезарията, взе си палтото и меча и излезе в града. По принцип Орик би го придружил, но бившият наемник се бе отправил на север, след като бе донесъл останките на мнимия Натаниел. Но Хардфилд умееше да си служи с меч, така че не се боеше да върви сам из улиците на Велдарен. А и когато навлезеше в територията на Змиите, те щяха да го посрещнат като крал.