Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Но това кръвопролитие нямаше да постигне нищо, ако Зуса не успееше да открие убиеца на Натаниел. Стражителя. Къде ли се криеше той?

Онези от сенките много скоро щяха да бъдат захвърлени на открито. Тя си наложи да претърси града и да се оглежда за нещо необичайно. Ако Стражителя наистина бе толкова опитен, колкото го изкарваше Велиана, той щеше да се справи с всички наемници, които изникнеха насреща му.

Велиана…

Ако не бе обърнала гръб на някогашния си бог — Карак — Зуса би отправила молитва за нея. Тъй като нямаше на кого да се моли, бившата безлика само промълви надеждата си. Надяваше се нейната приятелка да оцелее. Много й се бе искало да я предупреди за задаващото се клане, само че така би изложила на риск усилията на Алиса, особено ако Велиана уведомеше и останалите гилдии. Така че трябваше да мълчи и да се надява. Само ако приятелката й бе се отказала от желанието си да контролира Пепелявата гилдия… Тя би могла да започне нов живот, работейки редом до Зуса.

— Пази се, Вел — промълви тя, докато се изкатерваше върху малка къща с плосък покрив. От върха й Зуса се огледа, дирейки мъж в сиво наметало и два меча.

Достатъчно опитен, за да я надвие.

Измина половин час, болезнено тих. Изглеждаше, че целият град е затаил дъх. Тогава последва издишването. На две места в южен Велдарен избухнаха пожари, предполагаеми гилдийни скривалища. Зуса реши да се отправи натам. Тя подмина няколко патрула наемници. Един от войниците дори имаше дързостта да стреля към нея с арбалета си. Жената се приведе и продължи. Току-що бе осъзнала, че тя далеч няма да е единствената, която ще се придвижва по покривите тази нощ.

Край първия пожар наемниците измъчваха крадец направо на улицата. Може би това трябваше да представлява разпит, но подобна процедура би включвала шанс за отговори от жертвата. Лицето на крадеца бе потъмняло от кръв, а начинът, по който челюстта му висеше, показваше строшаването й поне на няколко места. За приказки не можеше да става и дума. Окъпан в светлината на огъня, престъпникът неразбираемо ломотеше за милост.

— Това е ваше дело — прошепна му Зуса и остана незасегната от насилието. — Всички вие сте си заслужили тази съдба.

И все пак тази съдба изглеждаше прекалено жестока. Когато един от войниците най-сетне наръга крадеца, тя изпита облекчение. Канеше се да се отправи към втория пожар, но с периферното си зрение зърна раздвижване. Зуса се хвърли нагоре във въздуха и се превъртя, отстъпвайки пред разсичащото острие.

Озовала се обърната с лице към нападателя си, тя продължи полета си, докато ръцете й не се озоваха край ръба на покрива. В този миг тя се вкопчи в него и се оттласна. Противникът й беше едър мъж. Мрак бе обвил чертите му.

Коленете й се стовариха в гърдите му. Със същия успех би могла да удари столетен дъб. Зуса се превъртя над главата му, отскочи, за да се сдобие с дистанция, изтегли кинжалите си. Нападателят се извърна към нея, предоставяйки половин секунда за оглед.

Той беше тъмнокож, с необичайно тъмна кожа. Носеше светли дрехи под дълго сиво наметало. Всеки от огромните му мечове изглеждаше по-подходящ за носене с две ръце. А мускулите му изглеждаха по-подходящи за някой дървосекач или ковач, отколкото за крадец. Но най-голямо впечатление правеше бялата боя, покрила лицето му. Тя караше обръснатата му глава да изглежда като череп.

— Жена? — промълви той. Зуса отново скочи, надявайки се да се възползва от изненадата му. Тя блъсна един от мечовете му встрани и замахна с другия си кинжал.

Непознатият бе подготвен за подобен ход. Той се изви, на свой ред насочи удара й встрани, а след това пристъпи по-близо. Зуса отскочи назад, за да запази разстоянието, но мъжът отново я последва. Сега тя бе притисната на ръба на покрива.

Безликата направи бърз опит да посече краката му. И тук мечовете изблъскаха далеч по-малките остриета. Защо, след като той притежаваше подобно предимство, не се възползваше от него, а настояваше за близък бой?

Един от мечовете му падна, захвърлен. Огромна ръка я сграбчи за косата. Краката й се отделиха от покрива. Зуса сподави писъка си, съсредоточена единствено върху противника си.

И двата й кинжала се понесоха към шията му. Само с едно оръжие той нямаше да успее да отрази ударите. Или поне така си мислеше тя — мъжът спря китките и с помощта на дългото острие и ги тласна нагоре. Преди Зуса да е успяла да замахне отново, режещият ръб се допря до гърлото й.

— Престани да се мяташ — каза той. — Не съм тук, за да те убия.