Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Трябва да е било трудно — каза първият и се огледа.

— Простете, че още не съм се представил. Аз съм Матю Пенсфилд. Със съпругата ми Евелин вече се познавате. Това е най-големият ми син, Тревър. В ъгъла се крие Мартин. А това са дъщерите ми, Ана и Деби.

Момичетата се усмихнаха и възпитано сведоха глави. Погледите, които войниците им хвърлиха, за момент накараха Матю да застине. Той се поколеба — все още не знаеше какво да прави със спящия Тристан. Не можеше да прецени правилното действие.

Евелин реши вместо него. Макар да се страхуваше, фермерът избра да й се довери.

— А оттатък лежи малкият Тристан, който има треска. Наложи се да му ампутираме ръката. Ухапа го паяк.

— Отвратително — каза тъмнокосият. — Аз съм Герт, а това е Бен. Както казах, поели сме на север. Може би към Фелууд, а може би ще продължим към Тинхам.

— Само скитниците и крадците яздят без конкретна цел — каза Матю. — Надявам се, че не сте нито едно от двете.

Герт се засмя.

— Не. Всъщност търсим един човек. Момче на пет години. Вие виждали ли сте го?

Матю поклати глава. По време на посещенията си в големите градове на няколко пъти бе играл на карти. Умът му не бе особено остър в това отношение, но той се бе справял сносно, защото притежаваше непроницаемо лице. Единствено Евелин умееше да разчита очите му.

— Не. И се съмнявам, че ще го видя. Толкова малко дете да търчи наоколо из снега? Надали ще изкара и една нощ. От колко време е изчезнало? Най-вероятно някоя глутница койоти се е погрижила за него. Или за останките му.

— Точно това е — каза Бен. — Може да не е само. Придружава го мъж в сиво и с два меча, който го е отвлякъл. Ние се опитваме да го догоним, преди да е изчезнал и поискал откуп.

— А откъде го е отвлякъл? — попита Евелин.

Герт сръбна малко бульон.

— Това е нещо, което бихме предпочели да запазим за себе си. Или сте виждали момчето и негодника, или не сте. Произходът и на двамата не е от значение.

Тревър се промъкна в стаята си. Когато се върна, Матю различи ножа в издутия му джоб. Самият фермер се приближи до вратата и се облегна на нея. Късият му меч, прибран в ножницата, бе опрян край пантите.

— Не съм виждал момче или мъж в сиво да се навъртат наоколо. През последните няколко дни почти не напускахме къщата заради времето. Възможно е да са препуснали насам, без да ги забележим.

— По-вероятно е да са минали пеш — каза Герт. — Сега малцина пътуват, така че успяхме да открием остатъците от дирите му.

— Така ли?

— Водеха насам — додаде Бен. — Сигурни ли сте, че не сте виждали нищо?

Матю се поколеба, за да измисли лъжа. Евелин отново му се притече на помощ.

— Прогонихме ги — каза тя. — Търсеха подслон, но и двамата кървяха. А мъжът беше въоръжен. Приличаше на крадец. Не искахме неприятности. И не искаме сега. Ако не ни е излъгал, той каза, че пътувал към Велдарен.

Двамата мъже се спогледаха в безмълвна размяна на реплики.

— Жестока е онази жена, която би отказала подслон на един ранен — каза Бен.

Евелин им хвърли изпепеляващ поглед, който самият Матю бе получавал прекалено често.

— Животът тук е суров, господа. Стараем се да запазим семейството си. Може би там, откъдето идвате, нещата са различни, но тук стоят така — рече домакинята.

— Разбирам — рече Бен. — Просто ни плащат, за да задаваме тези въпроси. Бульонът беше много вкусен, госпожо. Стоплих се чак до пръстите на краката.

Матю започна да се отпуска, но малко. Тези мъже изглеждаха прекалено уверени. Личеше, че не носят оръжията си за украса. Колкото по-скоро се махнеха, толкова по-добре.

Когато се нахраниха, двамата се изправиха и преметнаха плащове.

— Конете ни сигурно нямат търпение да продължат — рече Герт. — Или поне да излязат на свеж въздух.

На прага той се обърна към завесата, зад която Евелин бе казала, че Тристан спи.

— Не от вчера се сражавам — каза той. — Виждал съм много отсечени крайници. Имате ли нещо против да погледна? Да се уверя, че раната е зашита чисто. Все пак е по-трудно да опазваш хората живи, отколкото да ги убиваш.

Евелин се поколеба. Щом тя реагираше по такъв начин, Матю не би могъл да продължи преструвката си.

— Щом желаете — каза фермерът и започна да си слага ръкавиците. — Аз ще се връщам навън. Наминах само от учтивост. Желая ви приятен път.

— Да дойда ли и аз? — попита Тревър.

— Не — остро каза баща му. По-остро от възнамеряваното. — Сега не ми трябваш. Остани при майка си.

Юношата разбра. Пръстите му леко докоснаха скрития нож. Матю мислено скриви лице. Надяваше се войниците да не са забелязали движението на сина му.