Дэвид Далглиш - Танц с остриета

— Къде ще го проведете?

Тя отпи от виното. То бе силно и Алиса отмести чашата си. След дългия глад не биваше да пие.

— В дома ми. Ще погребем Натаниел в градината зад къщата.

— Разбирам.

След като се колеба няколко мига, Алиса повика една от слугините и си заръча нов десерт. Жената се поклони и след миг се върна, понесла друга торта, този път с боровинки. Колко ли плащаше Леон, за да поддържа запас от пресни плодове през зимата? Може би разполагаше с някаква тайна, позволяваща съхраняването им? По-натам непременно трябваше да го попита.

Едновременно с преполовяването на новата торта Алиса прецени, че повече не може да отлага темата, заради която бе дошла.

— Има и друга причина, поради която съм тук — рече тя и отмести чинията си. — Скоро възнамерявам да предприема нещо, за което ще ми е нужно съдействието ти.

— Нима? — многозначително отвърна Кънингтън. По повдигнатата му вежда и постановката на устните личеше, че той бе отгатнал навлизането в неприятна за него тема. Леон я разчиташе безпогрешно. Определено Алиса трябваше да поработи над това. Тя се чувстваше като измамница, недостойно заела мястото на баща си. Нищо чудно, че Бертрам непрекъснато грачеше насреща й да гостува по-често и да урежда приеми. Социалните й умения не притежаваха нужния финес.

— Вече десет години търпим тази нелепица с гилдиите на крадците — поде тя. — Някога смятах, че баща ми е неумел, но сега сама получих възможност да видя колко е трудно да открием тези плъхове. И това не е най-лошото. Смятах, че бихме могли да постигнем известно споразумение. Винаги ще има такива, които крадат от нас, но и двете страни не бива да се страхуват от смърт. В крайна сметка те се хранят благодарение на нашата търговия. Ако тя секне, те ще останат като пиявици в обезкървен труп. Но това няма да се случи. Макар издърпването им да се окаже болезнено, ние трябва да ги откъснем. Синът ми умря, защото ние бяхме станали прекалено мекушави. Преструвахме се, че те най-накрая ще се успокоят и ще ни оставят на мира. Но вече не.

— Потс ми казваше, че си започнала да наемаш всички наемници, годни да въртят меч?

— Да.

Леон въздъхна и неочаквано избута собствената си чиния.

— Ти си просто глупаво момиче, пленено от обстоятелствата, затова ще се постарая да ти спестя раздразнението. Няма да успееш да ги намериш, Алиса. Няма как да спечелиш. Със същия успех би могла да се опиташ да изловиш всички бълхи от южната част на Велдарен. Половината от онези, на които плащаш, ще си седят по цял ден в пивниците, а вечерта ще твърдят, че са убили по неколцина крадци. Ти откъде ще знаеш? Как ще следиш делата им? Всеки просяк, край когото си минала на път за насам, може да е бил Змия, Паяк или Пепеляв. Ти си хвърляш парите в канавката. Убитите при опит да се промъкнат в дома ми са много повече от онези, които съм убил с умишлено дирене.

Алиса почувства как вратът й почервенява, но въпреки това продължи, без да обръща внимание на арогантността му.

— Те искат да си мислим именно така. Но това не е вярно. Те се преструват на несъкрушими, но организираността им не е такава. Лоялността им не е непоклатима. Те ни заплашват с отрова и тел и са успели да убедят града, че те са страшните и жестоките. Ние сами сме си виновни, задето сме повярвали в това.

Лицето на Кънингтън придоби предпазливо изражение. Явно той осъзнаваше, че първата му преценка за нея не е била правилна.

— И какво точно планираш? — попита той.

— Ще претърсим всяка сграда. Ще претърсим всяка пукнатина в стената. Разполагам с мнозина, опитни в разпитите, а хората, които сме наели, са още по-добри. Ще открием къде се крият крадците. Имаме насреща си хора без гордост и чест. Те ще ни посочват скривалищата едно подир друго. Всички първомайстори ще рухнат, последвани от заместниците си. Цветът на плащовете им няма да има значение.

Леон изглеждаше готов да избухне.

— Да не си си изгубила ума? Конфликтът не е достигал подобно ниво нито веднъж, нито дори в нощта на последното ни събиране. Гилдиите стават самодоволни, Алиса. Ти заявяваш, че искаш да сложиш край на войната, но тя вече е приключила. Да, понякога пазачите ми умират, но те отвеждат със себе си двойно повече крадци. Велдарен започва да приема това, да привиква с предпазливостта и смъртта. А какво възнамеряваш да направиш ти? Да прахосаш цялото си богатство, за да мушнеш главня в гнездо на оси. Това ще докара гибелта на всички ни. И всичко това само заради смъртта на… на някакво си копеле?