Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Евелин изми ръце в купата и ги обърса. Сетне с омерзение захвърли окървавената касапска престилка. Матю стоеше до нея и гледаше към детето.

— Ще оживее ли?

— Така мисля — каза тя. — Заших го достатъчно бързо. Момчето на Кендър изгуби повече кръв, докато му зашия главата, а пак оцеля.

— Но то беше по-голямо — отбеляза съпругът.

Евелин кимна, но не каза нищо. Двамата мълчаливо се загледаха в спящото момче. Кожата му бе пребледняла и лъщеше от пот. Жената се надяваше, че това е признак за отминаването на треската, но може би беше следствие от ампутацията. Болката караше телата да изпитват странни неща. Не й се искаше да мисли какво е почувствало детето, когато първите зъбци на триона се бяха врязвали в рамото му. Може би не беше усетило почти нищо благодарение на треската.

— Чувствам се странно да не зная името му — каза фермерът.

— Бихме могли да му дадем сами.

— Няма смисъл. Ако се събуди, ще ни каже сам.

— Когато се събуди.

Матю я погледна и кимна. Напразно беше да се надява на истинско извинение от негова страна.

— Да. Когато се събуди. Аз ще почистя.

Отрязаната ръка лежеше на пода, омотана в парцали. Матю я взе и я изнесе навън. Макар да не бе казал на съпругата си, тя знаеше, че на свинете предстои да получат интересна добавка към менюто си. Бяха накарали децата да излязат от къщата по време на операцията. Тревър, най-големият син, бе настоял да остане. Той бе почти на четиринадесет и би трябвало да понесе гледката, но въпреки това не му бе разрешено. Самата Евелин не можеше да си позволи разсейване от допълнително присъствие.

— Струва ми се, че трябва да му измислим някакво име — каза тя, когато Матю се върна. — И той, и Хаерн бяха ранени. Несъмнено са се криели от някого. Не бих искала някой от нас да изтърси истинското му име, преди да сме го изпратили у дома.

— Може би си права. Измисли ли нещо?

— Винаги съм искала да имам момче с хубаво име. Какво ще кажеш за Тристан?

— Прекалено е натруфено. Никой няма да ни повярва, когато го представяме за свое дете. Какво ще кажеш за Джон?

Тя се навъси.

— Той ще остане с това име най-много седмица или две, а ти искаш нещо толкова обикновено?

Мъжът я погледна.

— Баща ми се казваше Джон.

— Баща ти беше много обикновен човек.

Той пристъпи към нея, сграбчи я за китките и със смях я притисна към себе си. Евелин също се усмихна и го прегърна.

— Как се чувстваш? Добре ли си? — попита той.

— Просто кръв и мъртво месо. Поне той беше изпаднал в безсъзнание.

— Сега сме само двамата. Бихме могли да разтворим шевовете и впоследствие да кажем, че той е умрял от кръвозагуба. Това ще бъде истината…

Съпругата се отдръпна.

— Дадохме дума. — Тонът й твърдеше, че тези думи трябва да обясняват всичко. — Нямам представа какво става, но зная, че всеки, който преследва толкова малко момче, не е добър човек. Непознатият ни плати цяло състояние, за да се грижим за него. Бихме могли да закупим земя от Потърови. Онези ниви, които те дори не знаят как да разорат. Бихме могли да си наемем допълнителна работна ръка. Това ще означава още месо за следващата зима, още дърва… Няма да допусна животът ни да се подобри с кръвта на едно мъртво дете. Очаквам същото и от теб.

Той се изчерви, понечи да каже нещо, но отново замълча.

— Така е — рече накрая Матю. — И без това е трудно да научим децата да казват истината. Не бива да започваме да лъжем и ние самите. Но ме е страх, Евелин. Ние сме обикновени фермери. Не ми е приятно да търгувам дори с Тинхам, да не говорим за Велдарен, където са истинските престъпници. Който и да преследва това момче…

— Тристан.

Той се засмя.

— Хубаво. Който и да преследва Тристан, вероятно разполага с пари, войници… Кой ще се грижи за Деби, Ана или малкия Мартин, ако нещо се случи с нас? Или ако, пази боже, нещо се случи с тях?

Тя се изправи на пръсти и целуна устните му.

— Престани да се притесняваш. Ще се тревожим за проблемите, когато те изникнат пред нас. Ашур ще ни пази. Сега да оставим Тристан да почива.

— Тристан — промърмори Матю и отметна завесата след себе си. — Наистина ли си искала да наречеш едно от децата ни Тристан?

Новоназованият Тристан я събуди няколко часа по-късно, в дълбоката нощ. Потискаща паниката си, Евелин запали свещ и отиде да го нагледа. Момчето стенеше, а крайниците му често потрепваха. Тя докосна челото му. То пламтеше.

— Напълни ваната с вода — обърна се тя към Тревър. — Размеси я и със сняг. Когато стане непоносимо студена на допир, значи е готова.