Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Когато пристигнаха, Алиса слезе и се огледа. По-рано беше идвала само веднъж, непосредствено преди завършването на строежа. Леон бе строил новия си дом с оглед на сигурността. Огромна каменна ограда го обгръщаше, съвършено гладка, за да не позволява изкатерване. В двора нямаше дървета, чиито сенки да осигуряват прикритие. Пред вратата стояха четирима пазачи в украсени брони, стискащи алебарди. Самата постройка се издигаше далеч зад тях. Стените й бяха тъмночервени, а покривът имаше остър наклон. Леон Кънингтън представляваше топка тлъстина, но домът му излъчваше точно обратното впечатление — острота и издълженост.

— Приветствам ви, лейди Гемкрофт — каза един от пазачите. — Ще ви помоля да изчакате, докато дойде ескортът. Не се отделяйте от пътеката, защото и една крачка встрани може да се окаже смъртоносна.

Алиса можеше да си представи смръщването на Бертрам, с което той би посрещнал тези думи. Самата тя разбираше предпазливостта на Леон. Може би се престараваше, но пък предишният му дом бе изгорял.

Десет войници излязоха от вратата на дома и под строй се отправиха към портата, която отключиха и направиха на Алиса знак да влезе.

— Хората ви трябва да останат отвън — каза водачът на войниците, когато наемниците на Алиса понечиха да я последват.

Жената му хвърли поглед, който загатваше, че би искала да узнае подобно нещо не в последния момент, но прие. Ако имаше място, с изключение на собствения си дом, където се чувстваше в безопасност, то това бе домът на Леон Кънингтън. Само безумен убиец би рискувал да се изправи срещу невъзможно гладките стени, войниците и множеството магически капани, криещи се под тревата.

Ботушите на войниците потракваха приятно по скъпия камък. Леон изчакваше отвъд прага на дома си, усмихнат широко. Всичко у него бе с едър мащаб: лицето, очите и най-вече благоутробието. Прегръщането с него напомняше на допир до огромна бухтичка, обвита в коприна. Само мустакът му бе тънък.

— Моите съболезнования — каза той, докато я пускаше. — Убеден съм, че той щеше да стане прекрасен младеж. Ако има нещо, с което бих могъл да ти помогна, само кажи.

— Благодаря ти — отвърна Алиса и се постара да се усмихне. И да забрави острите погледи, които той бе хвърлял на Натаниел, по-подходящи за хлебарка. — Бертрам е зает с подготовката на погребението, затова предпочетох да го оставя.

— Разбирам. И без това ще ти се отрази добре да оставиш за малко онова потискащо имение. Спомням си, че там винаги бе ужасно прашно.

Нова усмивка. Неотдавна предишната икономка бе умряла от задавяне. Алергичният Леон, неведнъж критикувал прахта на бащиния й дом, би одобрил това.

— Някакви новини от Лори? — попита тя. Домакинът я бе повел към — разбира се — трапезарията.

— След последното ни събиране той категорично отказва да идва във Велдарен. — Кънингтън хвана ръката й. — Мисля, че смъртта на баща ти го е уплашила значително. Подобна страхливост е неподобаваща за член на Трифектата, но какво да се прави?

— Нима човек, който живее зад крепостни стени и сред цяла армия наемници, би могъл да оспорва храбростта на другите? — рече тя. Не успя да се сдържи.

Но Леон не се обиди, а дори й намигна.

— Смелостта е едно, а глупостта — друго. Аз няма да умра удушен с гарота, докато спя. Лори също, ако взема подходящи предпазни мерки.

— Може би оставането в Ейнджълпорт е неговата предпазна мярка.

Леон Кънингтън се засмя.

— Може би. И все пак това е малко пресилено от негова страна.

Двамата се настаниха край огромна трапеза, способна да приюти над осемдесет гуляещи.

Слугите започнаха да поднасят различни сладкиши за избор. Никак не й се ядеше, но тъй като ставаше ясно, че Леон няма да прекрати парада, докато тя не посочи нещо, Алиса си избра малка торта с ягоди. Първата гребната лъжичка събуди у нея една в последно време затихнала част, която й напомни, че има моменти, в които трябва да се грижи и за собствените си нужди. Кога ли за последно се бе хранила? Чувстваше се ужасно уморена. Умът й бе обгърнат от мъгла.

Сладкишът бе погълнат за поразително време. Зает със собствените си лакомства, Леон се усмихна покровителствено, сякаш подозирал и разбирал недояждането й.

— Домът ми е на твое разположение, ако пожелаеш да пренощуваш — каза стопанинът и отпи от сребърния си бокал (след като един от слугите бе опитал виното преди това, разбира се). — Само кажи. Ще предам на хората ти да не те чакат.

— Благодаря, но предпочитам да се върна. А и погребението е утре. Трябва да се уверя, че Бертрам е уредил всичко.