Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Тя се изправи и запрати остатъка от сладкиша си в лицето му.

— Татко беше прав — каза тя, докато Кънингтън обърсваше глазура от лицето си. — Страхливостта ти наистина е не по-малка от шкембето ти. Вече няма да се боя от тези плъхове. Същото би трябвало да важи и за теб. Заради този страх изпратих сина си далеч. Този страх го остави уязвим. Онзи, който го е убил… той не е по-различен от тях. Той живее сред тях. И е най-добрият, ако съдя по това, което ми каза Зуса. Аз ще ги унищожа до крак. От най-добрите до най-нищожните, от първомайсторите до последните отрепки. С погребението ще насоча гнева си към град, приютил убиеца на сина ми. Сега ще бъдеш ли така добър да заръчаш на някой от слугите си да ме изпрати до вратата?

За момент Леон остана мълчалив. Тлъстото му лице бе почервеняло. Най-сетне той плесна с ръце и изпълни молбата й.

— Почакай — каза Кънингтън, когато тя бе достигнала прага. — Колко войници си наела?

— Почти две хиляди — отвърна тя и изпита удовлетворение в отговор на втренчването му. — Както казах, Леон, ще ги унищожа. Ще унищожа всеки, който се опита да ме спре. Дори краля. Дори самата Трифекта.

Той промърмори нещо, което Алиса не чу. Все още побесняла, тя последва слугинята. Нямаше търпение да се прибере, за да обсъди плана с предводителите на наемниците. Вече не можеше да става и дума за криене. Бе настъпило време за действие. Каквито и рискове и кръвопролития да последваха, тя нямаше да търпи престъпниците. Настъпеше ли погребението, целият град щеше да получи урок.

Матю насипваше ярма на животните, когато видя конниците, отправили се към дома му. Те бяха двама, със зацапани от прах ризници. Дори и от това разстояние се виждаха оръжията им.

— Кои са тези? — попита стоящият край него Тревър и присви очи срещу блясъка на снега. — Познаваш ли ги?

— Не. Помни, ако питат, Тристан е твой брат и ръката му е била ухапана от паяк. Разбра ли?

— Да, татко.

— За всеки случай си вземи ножа, но не им позволявай да те видят. Това е сериозно, Тревър.

Очите на момчето се разшириха. То възнамеряваше да попита нещо, но само кимна.

Матю се отправи към къщата. Конниците вече бяха стигнали прага и чукаха на вратата. Евелин им отвори и след миг ги покани да влязат. Фермерът разчиташе, че тя ще запази самообладание, вероятно повече от него самия. Но пък останалите деца също бяха вътре…

Трябваше да ги накараш да изчакат отвън, докато се върна, Евелин. Но не, винаги трябва да се направиш на безупречна домакиня.

Той спря и влезе в плевнята. Синът му го погледна сепнато, докато фермерът изтегляше вилата от стената.

— Те носят брони, така че това няма да ни помогне — каза Матю и погледна четирите зъбци. — Но пък са без шлемове, така че…

Той опря вилата пред вратата на дома, сетне прекрачи вътре. Двамата мъже се бяха настанили край огъня, оставили наметалата си да се сушат. Мечовете им не бяха извадени, слава на Ашур.

Децата се бяха струпали на безопасно разстояние — още нещо, за което фермерът остана благодарен. Непознатите държаха малки дървени купички с бульона, който Евелин бе сварила за закуска. Стомахът му неволно изкъркори — самият Матю все още не беше ял. Каква ли част от порцията му щеше да бъде погълната от натрапниците?

— Добре дошли, господа — рече фермерът и свали ръкавиците си. — Виждам, че съпругата ми се е погрижила да ви посрещне подобаващо. Неприятно и студено е да яздиш през зимата.

— Тя е прекрасна домакиня — каза единият от тях. Той бе тъмнокос, със сплескан нос. Единствено белегът, спускащ се от окото до ухото, го караше да изглежда опасен. Не носеше табард, но акцентът издаваше северния му произход. Вероятно мъжът бе родом от Тинхам или някое от околните миньорски селища.

— Определено. Към Фелууд ли пътувате? На полето не можах да забележа от каква посока идвате.

— Поели сме на север — каза другият. Той бе по-грозен, а кестенявата му коса отчаяно се нуждаеше от подкъсяване. — Конете ни се нуждаеха от почивка. А и ние самите. Когато видяхме къщата ви, мисълта за топъл подслон ни се видя прекалено изкусителна.

— Където има топлина за шестима, ще се намери и за осмина — рече Матю. Острият поглед на Евелин го накара да осъзнае грешката си: заедно с Тристан семейството му наброяваше седем души.

— Случвало се е и дузина да се свираме под този покрив — бързо продължи той, за да отклони вниманието им от казаното току-що. — Миналата зима къщата на съседите изгоря, та ги приютихме тук.