Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Зенке повдигна вежда.

— Да, но откъде… Чакай. Това онази Делисия ли е? Заради която ти уби Дъстин… Тя е, нали?

Хаерн кимна. Последвалият изблик на смях го завари напълно неподготвен.

— Изглежда тя ти върна услугата — рече Зенке, когато се успокои. — Благодарение на нея кръвта ти не изтече като на заклан шопар. Ти не си ми казвал, че тя е станала жрица. Все се чудех как е успяла да се укрие от Трен така добре.

— Не съм казвал на никого — промълви Хаерн. — Кайла ми каза в нощта на нападението срещу Трифектата.

Лицето на Зенке помръкна при споменаването на това име.

— Тя беше красива девойка. Чух, че Трен я убил, задето ти помагала. Жалко. Да получи такава отплата за помощта, която ти бе оказала…

Забелязал измъченото изражение на събеседника си, Зенке побърза да заглади неволно острите си думи.

— Хаерн, знаеш, че не исках да кажа това. Ти нямаш вина за станалото. Нямаш вина, че баща ти е негодник. Поне влиянието му бавно отслабва, слава на Ашур.

— Зенке… Не мисля, че съм готов да я видя.

— Тя вече получи възможност да те огледа добре.

Хаерн се изчерви, но остана категоричен.

— Моля те, остави ме да почивам. Срещата с теб ми дойде в повече. Остави ме да помисля, става ли?

Зенке сви рамене.

— Ще оцелееш. Но ако раните се инфектират, вината ще си е твоя. Приятни сънища, Хаерн.

— Благодаря.

Зенке излезе, но думите му продължаваха да звучат в съзнанието на Хаерн.

Да получи такава отплата за помощта, която ти бе оказала.

Колцина бяха умрели заради него? Робърт бе погинал от собствената му ръка. Баща му беше убил Кайла, задето се бе осмелила да помогне. Зенке едва не бе изгорял жив. Делисия бе принудена да се крие. А сега, когато целият престъпен свят на Велдарен с радост би го разкъсал парченце по парченце, тя и Зенке го бяха приютили в дома си.

Нима си бяха изгубили ума? Той бе чудовище, притеглящо хаос и смърт. Мястото му беше на улицата. Канавките щяха да приемат кръвта му.

Освен това той не можеше да се изправи срещу Делисия. Не можеше. Последният му спомен от нея бе рухването й простреляна. Тя бе изглеждала втрещена от болка и предадена. А отвъд рамото й бе видял баща си да се приближава, понесъл арбалет в ръце. Тогава беше изпитал такава вина…

Хаерн пристегна колана и сдържа гримасата на болка. Плащът му бе оставен сгънат край кревата, редом с окъсаните дрехи. Той отново почервеня, припомнил си подмятането на Зенке. Надяваше се, че някой друг, а не Делисия го е преоблякъл в дрехите, които носеше в момента: бяла риза и кафяви панталони.

Кръвта и мръсотията по старите дрехи само увеличиха желанието му да се махне. Той бе обграден от мръсотия. Дори задачата, на която бе посветил живота си, също бе мръсна. Нима наистина бе по-добър от баща си? Поне Трен се стараеше да създаде империя, макар и нетрайна. Хаерн само рушеше.

Той поклати глава, за да прогони тези мисли. Трябваше да се съсредоточи. Сънливостта все още тежеше върху клепачите му. Мекото и топло легло изглеждаше много по-изкушаващо от женски обятия. Прибавил решителност, Хаерн открехна вратата и се огледа.

Къщата, в която се намираше, бе дребна, но се стараеше да компенсира това с двата си етажа. Точно отсреща му имаше втора врата, а малко по-натам започваше стълбище, чиито остри ъгли отвеждаха до долния етаж. От отсрещната стая долитаха приглушени гласове.

Той се чувстваше като крадец, докато се отправяше надолу с цялата бързина, която позволяваха раните му. За щастие долният етаж се оказа празен. Неговата мебелировка бе оскъдна — маса и дъбово бюро в ъгъла, върху което бяха оставени няколко книги.

Хаерн отмести резето и пристъпи на улицата. За момент той се огледа, за да се ориентира. Слънцето вече бе изгряло, но още не се беше издигнало над стените. Недалеч се виждаше странноприемница, При Претер , ако правилно бе разчел знака. Това означаваше, че той се намира на улица „Пурпурна“, дълбоко в южната част на града. Глух ужас съпроводи това осъзнаване. Излизаше, че Зенке и Делисия живеят в едно от най-опасните места в града. Нищо чудно, че никога не бе ги виждал по време на нощните си обиколки. Те несъмнено се залостваха вечер.

Колко ли пъти бе минавал край тях, дирейки жертви?

Раните го тревожеха, но те щяха да му позволят да се оправи с онези, достатъчно отчаяни, за да опитат обир посред бял ден. След като още веднъж огледа разнебитената къщица, за да запомни местоположението й, Хаерн бързо пое на север, решен да се отдалечи от неочаквания сблъсък с миналото си.