Дэвид Далглиш - Танц с остриета

Част от Хаерн искаше да разкаже. По-голямата част от него чувстваше нарастващ срам. Нима можеше да обясни? Нима можеше да обясни на друг яростта от гледката как всичко обичано бива разрушено от противната култура на подземния свят?

Но пък насреща му стоеше Зенке, единственият приятел от предишния му живот.

Хаерн му разказа всичко — бягството от пожара и последвалия несретен живот сред улиците: живот сред дрипи, задигана храна и убийства на престъпници. Чувстваше остър срам, докато признаваше това, макар да не бе сигурен за причината. В сърцето си се чувстваше оправдан.

— Защо просто не се махнеш? — попита накрая Зенке. — Всички те смятат за мъртъв. Би могъл да продължиш напред, да си изработиш репутация като наемник или крадец в който и да е друг град. Защо продължаваш да стоиш във Велдарен?

По врата на Хаерн се разля червенина.

— Защото това е моят дом. Това е всичко, което познавам. Исках да накажа гилдиите. Сметнах, че ако ги накарам да се страхуват, ще намаля бройката на постъпващите. Ще ги накарам да се опасяват за безопасността си. Не зная. Смятах, че ще сложа край на всичко това.

Зенке се засмя:

— Изглежда момчето, което познавах някога, се е превърнало в амбициозен млад мъж. Това не бива да ме изненадва. Достатъчно се изненадах от това, че те видях. Как се озова край кервана ни?

— Разследвах златото на Змийската гилдия. Натъкнах се на вас на връщане.

— И тъкмо навреме — ухили се мъжът. — Бяхме наети да защитаваме някакъв тлъст търговец, който здравата бе разгневил Вълците. Мисля, че той бе проявил свидливост в плащанията. Опитваше се да избяга на север, преди те да забележат. Но… те забелязаха. — Той се засмя. — Трябва да призная, в първия момент си помислих, че Трен ни се е притекъл на помощ. С начина, по който ти се хвърли и започна да танцуваш сред тях, Арон…

— Казах, че вече съм Хаерн.

Зенке повдигна ръце.

— Прощавай. Навик. На какво се дължи тази настоятелност?

Младежът се уви по-плътно с одеялото, изпитал внезапен хлад.

— Защото вече не съм човекът, носил онова име. Не искам да имам нищо общо с баща си, дори и името му. Няма да бъда онова, което той иска да стана.

— Искаше — поправи Зенке, наблягайки на последната сричка. — Той също те смята за мъртъв. Няма как да знае, че вместо да убиваш по негово нареждане, ти убиваш по своя преценка.

— Не смей да ме съдиш!

Хаерн се изненада от собствения си гняв.

— Не те съдя, само изтъквам очевидното. Вярвам, че сега е мой ред да разкажа. Моята история не е толкова интересна. В началото напуснах града. Винаги съм искал да се махна, мисля, че ти казах. По-рано не можех, защото Трен не е човек, който приема добре подобни искания. Освен това той не прощава на онези, които го предават, но за щастие не узна, че аз съм издал плановете му пред краля. Използвах огъня, който те „уби“, за да си създам нов живот. Известно време прекарах в Уудхейвън като дървосекач. След известно време се отегчих и се върнах към дейностите, в които се размахва оръжие, а не брадва. Оказа се, че наемниците никога не стигат. Преди около година се върнах във Велдарен под името Стърн. Надявах се да намеря нещо още по-доходно. И преди да си изразил онова, което несъмнено си мислиш, държа да изтъкна, че не съм се върнал към предишната заетост. Подбирах работодателите си внимателно. Макар че не всякога предоставях услугите си на особено добри хора, не ми се е налагало да избивам невинни или да опожарявам домовете на бедните.

— Както и да е, впоследствие се срещнах със сегашния си работодател. Той дори ме нае за постоянно. Изглежда бе пресял поне двадесетина души, преди да попадне на някой, който не е отрепка. Късметлия съм, нали?

Хаерн се усмихна, но не каза нищо. Все още бе зает да осмисля случилото се. Насреща му стоеше човек, с когото можеше да разговаря открито. Това усещане беше объркващо след половин десетилетие мълчание и самота. Много пъти младежът се бе чувствал изоставен от Ашур. Сега започваше да му се струва, че тези обвинения са били несъстоятелни.

Той използваше хляба като оправдание за мълчанието си. Появата на Зенке бе прогонила увереността му. В негово присъствие Хаерн отново се чувстваше объркан хлапак.

— Виждам, че очите ти се затварят — каза Зенке, когато Хаерн приключи с храната. — Ще ти изпратя Делисия да смени превръзките и после ще си почиваш и размишляваш на спокойствие.

— Делисия? — Младежът си спомни другия образ, изникнал пред очите му. — Случайно фамилията й да е Есхатон?